Защо избираме партньор, който ни дразни

Често избираме за партньор някого, чието поведение или присъствие събужда проблеми от нашето минало, обикновено от детството. Причината да правим това не е защото сме мазохисти, а защото се стремим към цялост. Докато носим болката и ограниченията от миналото си, ние не можем да бъдем най-добрата версия на себе си. Според Д-р Джош Гресел няма по-добър метод за освобождение и придобиване на завършеност от това да вриш в котела на една отдадена, дългосрочна връзка.

Нека разгледаме случая на Карол и Джон, измислена, но архетипна двойка:

Първоначално те са лудо влюбени един в друг. Карол обича спонтанността у Джон, неговата креативна мисъл и артистичен темперамент. Джон обича практичността на Карол, която е здраво стъпила на земята. Карол се чувства жива, когато е с Джон; с него всичко е в ярки цветове, а това я оживява. Джон се чувства сигурност и стабилност с Карол; в нейно присъствие той усеща, че може да постигне всичко.

Нека се придвижим 10 години напред във времето, когато двамата вече имат две деца. Романтичната любовна фаза е отдавна отминала, а двойката води вече 8-годишна борба за власт: Карол негодува срещу фриволността на Джон, възприемайки го по-скоро като трето дете, отколкото като възрастен мъж и неин партньор. Джон се задушава от безкрайната тревожност на Карол около парите и отговорностите; според него тя разваля всяко зрънце забава в живота им. Домакинството им е изпълнено с напрегнати спаринги и често всеки от тях се опитва да включи децата в своите конфликти.

Какво се е объркало в горната ситуация? Какво общо има тази тъжна, но толкова често срещана приказка с търсенето на цялост?

Клиничният психолог д-р Джош Гресел споделя: "Имах учител, който обичаше да казва: „Ние всъщност наемаме партньорите си, за да ни свършат дадена работа, а впоследствие искаме да ги уволним, когато започнат да го правят." В действителност, Карол несъзнателно е избрала Джон, защото е възпитана от очарователен, забавен, но безотговорен баща и отговорна, но мъченическа майка. В борбата за власт тя е взела страната на майка си, идентифицирайки се с нейното безпокойство. Карол е възприела система от убеждения, че животът е сериозна работа и ако твърде много приличаш на татко, не можеш да си плащаш сметките и се случват лоши неща.

Джон е възпитан от двама щастливи, но фриволни родители, които знаят как да се забавляват, но не могат да измислят начин да изкарват прехраната си. Те непрекъснато се местят от място на място; животът у дома е хаотичен, а правилата минимални. Всички негови приятели обичат да идват у тях, защото родителите му са наистина „готини“. Джон е възпитан без особени ограничения, в „свободен дух“. Дълбоко в себе си обаче той копнее за структурата и рутината, които вижда в домакинствата на приятелите си; да знае какво да очаква, когато се прибира от училище всеки ден.

Като деца ние виждаме живота по-скоро в черно и бяло, вземайки конкретни решения въз основа на този тип мислене. Карол е решила, че е твърде опасно да бъдеш като баща си: нараняваш другите, когато си твърде свободен, така че е по-добре да избереш отговорния път като майка си. А какво се случва с вродената креативна страна на Карол? Къде може да намери израз? Разбира се, тя е луда по Джон, когато го среща: Той вдъхна нов живот в нейното съществуване под надслов „Винаги завършвам домашните си, преди да изляза да играя“.

Нека погледнем към Джон. Колкото и да е забавно детството му, той не се чувства безопасно в свят без правила, пребивавайки в нестабилност, която идва от начина на живот на родителите му. Когато среща Карол, тя му изглежда идеалното въплъщение на всичко онова, което никога не е имал – ред, безопасност и дом, който е убежище от хаоса на външния свят.

Всичко това има смисъл. Е, защо тогава не "заживяват щастливо завинаги"? Защо не могат да допълнят перфектно онова, което липсва у другия?

Отговорът се крие в това, че не можем да внедрим собственото си развитие в нашия партньор. Нужно е Карол да възвърне своята жизненост и спонтанност – в противен случай просто е омъжена за баща си – някой, който да се забавлява, докато тя върши цялата работа. Джон трябва да развие свой собствен капацитет за структура и ред и да го интернализира. В противен случай ще усеща Карол като надзирател, а не като негова жена.

Още едно затруднение към тази динамика произтича от факта, че възстановяването на тези изгубени части от себе си включва близка среща с болката, която сме почувствали като дете, когато първоначално сме ги загубили. Но ние не обичаме да правим това. Ето защо, когато партньорът ни задейства тези спомени, дори и несъзнателно, ние реагираме с нападка, вместо да пребиваваме в дискомфорта на собственото ни детство, който се е върнал у нас.

Или както обобщава д-р Джош Гресел: "Знам, че това може да звучи прекалено схематично, за да се впише в безпорядъка на реалния живот, но мога да ви обещая, че го виждам в действие. Когато една двойка наистина осъзнае, че е хваната в капана на това драматично възстановяване от детските си години, тогава двамата партньори са в състояние да поемат отговорност за своята цялост. В този момент те най-накрая могат да започнат по-съзнателни и взаимни взаимоотношения със своя партньор."