Защо някои хора постоянно се извиняват

Има случаи, когато извинението е съвсем на място. Когато блъснем някого на улицата. Когато изречем груби думи. Когато крещим. Когато забравим да поздравим приятел за рождения му ден.

Много от нас обаче се извиняват постоянно. Дори и за неща, които не изискват това. Извиняват се за желанието си да имат повече пространство или за нуждата от помощ. Както и за това, че „безпокоят“ другия. Извиняват се, че плачат или казват „Не“, а накрая и за това, че се извиняват постоянно. Дали така не се извиняват за това, което са всъщност? За това, че съществуват?

Откъде идва този импулс?

Според Манхатънския психотерапевт Пантеа Саидипур (Panthea Saidipour) причините за постоянния порив могат да бъдат най-различни. Може би се чувстваме неадекватни, маловажни или недостатъчно добри.

Кели Хендрикс (Kelly Hendricks), семеен терапевт в Сан Диего, казва, че „тези, които се извиняват твърде често, се възприемат като бреме за околните. Сякаш техните нужди и желания нямат особено значение.“ Ако например преминаваме през труден период, партньорът ни решава да ни окаже нужната подкрепа. Изслушва ни, отделя ни повече време. В един момент се оказва, че вместо да се чувстваме по-добре и да сме благодарни за усилията му, ние започваме да се извиняваме, че сме го ангажирали със себе си.

Родител с неудовлетворени потребности

Накратко, извиняваме се, че имаме потребности изобщо. Подобно поведение може да се дължи на семейната среда. Особено ако нуждите на един от родителите са оставали неудовлетворени. В такива случаи, родителят има ниска търпимост и дори презира нуждите на детето.

Стремеж да ни възприемат като добри хора

Ако имаме ниска самооценка, която преминава в срам от самия себе си, срам, че сме „лоши“, ще изпитваме постоянна нужда да прикрием същността си, нуждите си и лошото в себе си. Чувството за вина често маскира срама. Мислим си: „Направих нещо лошо, защото съм лош.“ Дори, когато вече сме поднесли своето извинение за постъпката си, продължаваме да се срамуваме от това, което сме.

Избягване на конфликта на всяка цена

Страхът докъде може да ни отведе конфликтът ни подтиква да се извиняваме, без да има нужда от това. Подобен страх има своите корени. Лесно можем да се справим с него, ако знаем каква е причината.

Да си представим следното: Бързаме да се извиним на приятелите ни, защото се притесняваме, че ще ни се ядосат за изречените думи или конкретна постъпка. Искаме да сложим точка на конфликта, преди още да е започнал. Възможно е да постъпваме така, защото сме израснали в семейство, където крясъците, суровите наказания и хвърлянето на предмети, са били често срещано явление. Или защото конфликт със семейството е водел до игнориране, което за едно дете е равносилно на изоставяне.

Казано другояче, възприемаме конфликта не толкова като възможност да разберем другия и да разрешим недоразумението, а като случка, която ще ни нарани и засрами.

Гаранция за опрощаване на всяко провинение

Възможно е да се извиняваме, за да признаем, че сме сторили нещо лошо. Смятаме, че изричайки думичката „Извинявай“, ние сме намерили прошка за стореното. Сякаш изпращаме послание „Извинявам ти се, значи не можеш да ми се сърдиш.“ В този случай поднасяме извинение, за да се почувстваме по-добре със себе си и защото имаме нужда да вярваме, че винаги постъпваме по правилния начин.

Как да спрем да се извиняваме за всичко

По-задълбочен анализ

Най-важната стъпка е да разберем защо постоянно се стремим да се извиняваме. Ето няколко насочващи въпроса, които можем да си зададем, за да открием причините.

Чувстваме ли се виновни, вместо благодарни, когато някой ни оказва подкрепа?

Подобно чувство за вина типично ли е за нас, когато изпитваме определена потребност?

В детството ни имало ли е човек, който не е успявал или не е искал да отговори на нуждите ни?

Дали „Благодаря“ не би било по-подходящо от „Съжалявам“?

Извиняваме ли се от страх?

Защо конфликтът ни плаши?

Какво си спомняме от конфликтите през детските ни години?

Как са били разрешавани те?

Възприемаме ли извинението като поемане на вина, която не е наша?

Ние също сме от значение

Важно е да осъзнаем, че ние сме толкова важни, колкото всеки друг. Да разберем, че нашите мисли, думи и желание имат значение. И че е съвсем нормално да се преструваме, че е така, докато не повярваме. Добре е да се научим да разглеждаме всяка ситуация през погледа на човек, който се цени и уважава.

Край на пораженческите мисли

Ако често си мислим „Това не мога да го направя“, можем да заменим думите с „Да, мога, и ще го направя“ или „Не знам как ще успея, но ще дам най-доброто от себе си.“

Психологът Мари Плуф (Mary Plouffe) съветва да трансформираме пораженческите си мисли със следните въпроси: „Бих ли казал нещо подобно на човек, който има нужда от подкрепата ми? Дали подобна мисъл може да ми бъде от полза, по какъвто и да е начин? Ако не, как да я трансформирам така, че да ми помогне? Отговаря ли тя на реалността или е отражение на най-лошите ми страхове?“

Да бъдем нащрек за всяко послание, което получаваме

Ако постоянно четем или чуваме послания, които ни внушават, че не сме важни, с времето ще повярваме в това. Оттам ще се засили несигурността и вътрешното ни колебание, които са основна причина за ненужните извинения.

Около нас прелитат безспирно противоречиви послания какви трябва да бъдем, как да мислим и как да постъпваме. Мъжете например трябва да са чувствителни, но и достатъчно силни, за да се грижат за семейство. От тях се очаква да разгадаят потребностите на жените, както и да знаят кога да говорят и кога да слушат.

От огромно значение е да следим и филтрираме информацията, която преминава покрай нас постоянно.

Да бъдем претенциозни по отношение на обкръжението си

Трябва да се заобиколим с хора, които ще защитават правото ни на мнение, дори то да е различно от това на всички останали. Хора, които ще намират време и начин да отговорят на нуждите ни и които ще ни ценят.

Терапия

Да се върнем назад към примера със срама, че сме лоши хора. Срамът прикрива части от нас, които се чувстват лоши или необичани. Те сякаш са били дълбоко замразени досега, покрити не с лед, а с пластове срам. Терапевтът би могъл да помогне много в идентифициране и признаване на срама.

Постоянното ни желание да се извиняваме, дори когато няма причина да го правим, е ключ към разгадаване на онова, върху което трябва да работим. След като разберем причината за почти автоматичните си извинения, можем да поставим началото на значимите промени. Те ще ни накарат да живеем в хармония със себе си, без да се чувстваме в тежест на близките си.