Защо решенията, взети заедно, са по-правилни от тези, които взимаме самостоятелно

Двойка когнитивни специалисти, женени от половин век, споделят защо двама души, които спорят, взимат по-добри решения заедно, отколкото индивидуално.

Юта Фрит (Utah Frith) е почетен професор по когнитивно развитие към Института за когнитивна неврология в Юнивърсити Колидж, Лондон. През целия си съзнателен живот извършва и участва в изследвания в сферата на аутизма и дислексията. Последната нейна книга е “Аутизъм: Кратко въведение” (2008).

Крис Фрит (Chris Frith) е почетен професор по невропсихология към Центъра за невровизуализация в Юнивърсити Колидж, Лондон. Последната му книга е „Когнитивна невропсихология на шизофренията“ (2015).

Животът ни представлява дълга нишка от вземане на решения, дори и никое от тях да не е жизненоважно. Във все повече съвременни проучвания се споменава за „вземане на решения при несигурни обстоятелства“ (като в хазартните игри). Вече 60 години ние, заедно със съпругата ми, правим точно това. Все още често избягваме или отлагаме вземането на някое решение, но знаем, че в дългосрочен план, това не е ефективно. Когато взимаме решения, го правим заедно.

Ако ви се струва твърде хубаво, за да е истина, бързаме да добавим, че невинаги е лесно и често се стига до препирни и спорове. Въпреки че или може би защото, и двамата сме когнитивни невролози. Всъщност, спорът се оказва, че е нашия скрит коз при съвместното вземане на решения. Преди да обърнем внимание на ожесточеността на нашите спорове, нека разгледаме някои от причините, които ни карат да вярваме, че хората взимат по-добре решения заедно, отколкото поотделно.

Съвместното вземане на решения дава по-добри резултати

При подходящи обстоятелства наистина две глави мислят по-добре от една. Наскоро бе публикуван експеримент, доказващ, че двойките, които работят заедно, взимат по-добри решения, отколкото по-способният от двамата, но сам. Екипът, провел експеримента, кара всяка двойка доброволци да следи за появата дори и на съвсем слаб визуален сигнал. Ако не са единодушни, обсъждат помежду си какво са видели и се обединяват около един отговор. Именно тези съгласувани отговори са много по-точни от отговорите, дадени от най-добрите участници, но самостоятелно. Според изследването причината се крие в това, че двойките изтъкват своите доводи един пред друг.

Експериментът е повторен, а резултатите са същите.

Защо се получава така?

Първата причина е, че нашите сетива не са надеждни. Често ние взимаме решения на база това, което сме чули или видели. Тези усещания могат да бъдат много шумни и натрапчиви. Как можем да сме сигурни в това, което сме чули или видели? Операторите на радари постоянно следят за най-слабия сигнал и трябва да преценят дали е приближаваща ракета или ято птици. Едно погрешно решение би довело до Трета световна война.

В наши дни слухът ни не е толкова добър, колкото е бил преди. Понякога у дома не чуваме, че звъни звънецът на вратата. Веднъж на Юта й се е сторило, че е чула нещо, докато слуша музика. Може би звънеца на вратата? Аз се наслаждавах на птичата песен в градината. Скорците понякога звучат като звънеца на вратата. Погрешното решение би довело до неприятни последици, а именно, да не отворим на куриера, който носи пратка за нас. Юта ме попита дали съм чул звънеца. Взимайки под внимание слабият звук, който чух, и този, който е чула съпругата ми, отидох и отворих. Трябва да отбележа, че не ме е молила изрично да отида и да отворя вратата.

Това е класически резултат при изследване на процеса на обработка на информация (Теория за разпознаване на сигнала). Погрешната, ирелевантна информация (шум) е различна за всеки и при работа в екип, тя лесно се изключва, за да остане само подходящата (сигнала). Двама души се справят много по-добре заедно с разпознаването.

Колкото по-многобройна и разнородна е групата, толкова повече знания се споделят вътре в нея

Вторият довод в полза на груповите решения е, че познанията на отделния индивид винаги са ограничени. Всеки от нас е с различна сфера на компетентност, което означава, че умее и знае различни неща. Дори нашите внуци, макар да са прекарали осемте години от живота си заедно, вече имат различни познания. Бен например прекарва по-голямата част от времето си в игра на футбол, а Фрея обича да чете. И при нас, възрастните, е така. Аз съм компетентен в областта на невропсихологията, а Юта – в сферата на аутизма. Двама души имат повече знания, отколкото един. Многобройна група от хора, особено ако е разнородна, акумулира знания в още по-големи мащаби. Това е основното преимущество, но не и единственото.

Неосъзнатите предразсъдъци

При съвместните решения се избягва един съществен проблем, срещан при индивидуалните – неосъзнатия предразсъдък.

Разбира се, дори и при вземането на групово решение, е възможно той да изиграе роля. В семейството ни това често се случва, когато става въпрос за музика. Неотдавна с Юта слушахме прекрасно изпълнение по BBC радио и се опитвахме да познаем кой е композиторът. Само защото Юта харесва това парче, тя спореше, че сигурно е германец. Аз харесвам английската музика, защото е носталгична и експресивна. У мен парчето събуждаше носталгия по английската природа и предполагах, че композиторът е англичанин. Накрая се оказа, че композиторът Фредерик Дилиъс е роден в Англия, в семейство на германци с датски корени. Затова и двамата се оказахме прави.

Този наш разговор не прерасна в спор, но всъщност спорът често помага. Той е мрачната тайна за успешните групови решения. Когато групите решават заедно логически задачи, е много по-вероятно да се справят по-добре, дори без да споделят знанията си или да изключват взаимно предразсъдъците си.

В едно проучване (не наше, за жалост), студенти по психология трябва да решат добре известния логически пъзел, наречен Задача за избора на четирите карти на Уейсън. Някои от студентите го решават сами; други – в групи от 5 или 6 души, а трети – първо самостоятелно, после в групи. Резултатите са красноречиви. Тези, които работят самостоятелно в повечето случаи дават грешен отговор, а повечето от групите отговарят правилно. След направения анализ на дискусиите в самите групи става ясно, че те са се предизвиквали един друг, доказвайки своята правота пред останалите и изтъквайки доводи и алтернативи.

Ако трябва да изберете по-малкото зло, то поне си дайте вид, че размишлявате дълго

Любимата ни логическа задача е тази за бухалката и топката. Общата цена на двете е £1.10, а бухалката струва с £1 повече от топката. Колко струва топката?

Юта отвърна: „Лесно е! Топката струва 10p.“ Тя смята, че това е верният отговор, макар да има леки съмнения, че е възможно въпросът да е подвеждащ. Това е отговорът, който бих дал и аз, но тъй като не обичам някой друг да ме победи в подобен тип логически спорове, започвам да се аргументирам: „Но ако бухалката струва с £1 повече от топката, то тя трябва да струва £1.10. Не е възможно. Грешиш.“

Решихме задачата с малко прости изчисления заедно.

Бухалка + топка = £1.10
Бухалка – топка = £1
Сборът от двете е равен на 2 х бухалка = £2.10
Оттам, бухалката струва 1.05, а топката - 5p

Това е верният отговор.

По принцип хора като нас не обичат да приемат отговорите на другите, особено, ако те са ги дали бързо и без да се замислят. Това важи с пълна сила за моралните решения. Ако трябва да изберете по-малкото зло, то поне си дайте вид, че сте размишлявали дълго и мъчително.

Ако сте сами в търсенето на отговор, е трудно да спорите със себе си. Когато сте в група с още хора, оспорвате техните отговори, макар всъщност те да са първите, които биха хрумнали на самите вас.

Ето и друго проучване, което се провежда на 2 етапа. През първия етап хората решават поредица от логически задачи и обосновават отговорите си. През втория етап участниците могат да видят отговорите на другите на същите тези логически задачи. След като ги видят, имат правото да променят своите първоначални отговори. Подвеждащото е, че един от тях е именно техният отговор, просто добавен към тези на останалите. Половината участници дори не забелязват това, а половината от тях отхвърлят като възможен отговор своя собствен, особено, когато е грешен. По този начин те спорят със самите себе си и стигат до вярното решение.

И групите взимат погрешни решения - какви са причините

Дотук изброихме причините, поради които групите би трябвало да взимат правилни решения. Какво се случва на практика? Разбира се, има случаи, когато групите грешат. Самите ние сме прекарали много часове като членове на различни комисии и разбрахме, че понякога груповите решения не са най-правилните възможни. Има случаи, когато лошото решение е резултат от нежеланието на хората да станат и да заявят своята позиция, макар да смятат, че са прави. Лошото решение може да е резултат и от страстната, но и грешна, аргументация срещу преобладаващото мнение. Това се случва често, когато спорът се води около „скрит дневен ред“, тайна битка между отделни членове. Както беше казал веднъж Хенри Кисинджър, бивш американски държавен секретар: „Академичните борби винаги са много ожесточени, защото залогът е твърде малък.“

Може би членовете на една комисия имат различни представи за целта на дадено решение – иновация срещу стипендия например. Възможно е и да не споделят докрай своите знания с останалите, защото смятат, че всеки е запознат. А е възможно просто да се подвеждат лесно от умелия, уверен оратор, който обаче няма нужната компетентност. Това са част от пречките, които трябва да бъдат преодолени. В основни линии, става дума за неуспешна комуникация. Тя се затруднява още повече, когато има и разнородност.

Проблеми в комуникацията възникват във всяка една група, но те са много по-сериозни там, където членовете са твърде различни. Комуникацията е улеснена между хора, които имат допирни точки, четат еднакви книги, имат сходна база знания и еднакви предразсъдъци.

В една по-разнородна група, хората може да използват един и същи термин за различни неща. Юта беше разочарована, когато я заведох в Ню Форест, Южна Англия. Чувайки думата „форест“ (forest - гора), тя е очаквала да бъде заобиколена от гъста гора, като мястото, където е израснала. Сега разбра, че в случая става въпрос за по-рядко залесен терен, който да е удобен и за ловуване.

Подобни недоразумения могат да бъдат смешни, но и да доведат до опасни ситуации. Например през 1951-а комисия на ЦРУ трябва да изчисли вероятността СССР да нахлуе в Югославия. В доклада пише, че „възможността за подобна атака е голяма“. Когато обаче трябва да се уточни в цифри колко голяма е вероятността, всеки от разузнавачите, на база своя опит и знания, предполага съвсем различна вероятност, от 20 до 80%. Така докладът всъщност е безсмислен.

Солидарност и групово мислене

Парадоксално, но е факт, че колкото повече се улеснява комуникацията, толкова повече отслабват предимствата на разнородността в групата. С течение на времето тя започва да изчезва. Работейки заедно, рамо до рамо, членовете на комисията споделят все повече от своите знания с останалите и в отговор се заразяват с техните предразсъдъци.

Разнородните групи са уязвими в друг аспект. Колкото повече се опознават членовете й, толкова повече расте солидарността. Възниква проблемът с „груповото мислене“. Двамата вече спорим много по-малко отпреди. Вместо да подлагаме на съмнение мнението на другия, ние го подкрепяме. С малки изключения, имаме съгласие по въпроси, свързани с изкуство и наука, и смятаме, че преценката ни е правилна. На едно мнение сме относно няколко други неща: психоанализата е безсмислена, френските шансони – прехвалени, а хлебните питки не винаги означават бургери.

За да се съхранят преимуществата на разнородната група, трябва да се реши проблемът с комуникацията, както и да сме сигурни, че дискусиите винаги са горещи и оспорвани.

След повече от половин век в брак, много от различията ни се стопиха, но съумяхме да запазим несъгласието си по няколко въпроса. А каква е причината за това несъгласие? Юта смята, че е биологична, а аз – културна. И тук стигаме до истинския проблем – социалните различия. Това обаче е друга тема.