Как да преодолеем кризата на работното място в средна възраст

Кийрън Сетия (Kieran Setiya) е професор по философия в Департамента по лингвистика и философия към Масачузетския технологичен институт. Негова е книгата „Средната възраст: Философски наръчник“ (Принстън юнивърсити прес, 2017).

Ето какво споделя той за своята криза в кариерата през средната възраст и влиянието на философията върху начините за справяне с нея.

Преди 8 години осъзнах, че живея в клише. Бях професор по философия в престижен университет. Имах кариерата, за която винаги бях мечтал. Извървях дълъг път в публикуване на материали, трудове и прочие, с цел да достигна професионалните върхове, за които копнеех. Имах съпруга, дете и ипотека. Правех това, което обичам, но въпреки това, перспективата да продължавам по този начин седмица след седмица, година след година, започваше да ме потиска и напряга. Да, щях да завърша това, което пиша. Да, щяха да го публикуват. После щях да започна друго. Щях да обуча поредния випуск студенти. Те щяха да се дипломират и да продължат напред. Други щяха да дойдат на тяхно място. Виждах бъдещата си кариера ясно, като на филмова лента. Преживявах кризата на средната възраст.

Бързо забелязах, че не само аз се чувствам така. Когато споделих тревогите си с приятели, те реагираха с усмивка, но разказаха свои подобни истории, свързани с бърнаут, застой и съжаление, макар да изглеждаха успешни. Възможно е и вие да сте слушали за това – от своите ментори или пък хора на вашата възраст. А може и самите вие да преминавате през този труден период.

Много нови проучвания потвърждават, че най-тежкият период от живота е именно средната възраст. През 2008 година икономистите Дейвид Бланчфлауър и Андрю Освалд разкриват, че личното удовлетворение у хората следва крива под формата на буквата U – през младежките години то е голямо, след което достига най-ниската си точка през средната възраст, около 40-те години, и отново се повишава с напредването на възрастта. Тенденцията е устойчива в световен мащаб, като засяга и двата пола. Тя изглежда по същия начин, когато сменим променливата „лично удовлетворение“ с „родителство“. Съществува още една крива – по-плавна, но много важна: Средната степен на лично удовлетворение във възрастта между 20 и 45 години е съпоставимо с удовлетворението при уволнение или развод.

Данните за удовлетвореността съвпадат с по-ранни проучвания, насочени специално към професионалната сфера. Изследване, публикувано през 1996 година, върху повече от 5000 души разкрива, че степента на удовлетворение от работата също спада, следвайки подобна крива, но критичната точка настъпва по-рано, около 39-та година. Елиът Жак (Elliot Jaques), психоаналитик, който е измислил термина „криза на средната възраст“ през 1965-а, насочва своето внимание не към пациенти на средна възраст с извънбрачни връзки, а към драматичните промени в творческия път на художници като Микеланджело или Гоген, които са се чувствали неосъществени, що се отнася до предишното им творчество.

Все още не са изяснени причините за чувството на неудовлетвореност от професионалното развитие през средната възраст. Защо възрастта влияе и върху усещането ни за успешна реализация в работата? Съдейки по моя личен опит и от разговорите с приятели, има няколко основни фактора: намаляващия брой възможности, неизбежното чувство за съжаление и твърде динамичния ход на завършени и започнати проекти.

Нека се обърнем към философията, за да потърсим помощ. Древните философи рядко са разглеждали живота в средната възраст, но все пак са открили някои инструменти, които да ни помогнат да преосмислим хода на кариерата си и какво е отношението ни към нея. Тези инструменти са терапевтични, но и диагностични. Те могат да ни помогнат да разберем дали безпокойството ни е знак, че трябва да сменим професионалното си поприще или пък начина, по който работим. Прекъсването е добро решение, но невинаги е осъществимо. Съществуват терапии при фрустрация или съжаление, които да ни помогнат да се справим, дори и ако останем на същото работно място.

Съжаление за миналото

Едно от нещата, които философията разглежда е предизвикателството да приемаме това, което не можем да променим. С напредването на възрастта възможностите намаляват, вариантите стават по-малобройни, а предишните наши решения влияят върху нас и ни налагат ограничения. Дори и да подценяваме възможностите си, не можем да пренебрегнем факта, че всеки избор, който правим, е с цената на изключване на алтернативите. Много често именно в годините на средната възраст признаваме, че не можем да изживеем живота си, както бихме искали, или че изпитваме болка заради всяко нещо, което пропускаме.

Аз за кратко исках да съм лекар, като баща си. След това исках да съм поет, а преди да отида да уча в колеж, вече бях избрал философията. През следващите 15-20 години не мислех много за алтернативите. Така човек по-лесно завършва образованието си. Когато обаче станах на 35 години и вече бях преодолял препятствията на академичното си израстване, спрях и си поех глътка въздух. Тогава осъзнах, че никога няма да направя много от нещата, които ми се искаше. Академичната работа е твърде праволинейна и трудно се напуска. Кой би напуснал поста, за който се е борил, с лекота и готовност? Реално погледнато, не бях готов да сменя посоката, за да стана лекар или пък поет. Смених университета, като се прехвърлих от Питсбърг в Масачузетския технологичен институт, но никога не бих сменил сферата на работа.

Дори когато резултатите са оптимистични, съществува известна доза съжаление.

Пъзелът на отминалата ни вече кариера е доста по-сложен. Средностатистически човек на 40 години е преминал през различни професии. Остава обаче основният момент. Когато се обърнем назад, ние виждаме пътищата, по които не сме поели – понякога с облекчение, понякога със съжаление. Може ли философията да ни помогне да свикнем с това?

Мисля, че да - като преразгледаме съжалението, което изпитваме. Защо съжаляваме за живот, който не сме живели или за професия, която не сме избрали? Дори и да се развива добре животът ни, ние изпитваме това чувство на нещо пропуснато, защото стойността, която ни носят различните избори, също е различна. Дейностите, които си струват да бъдат извършени, си струват по различен начин. Ето един прост пример: изправени сме пред избора да отидем да гледаме шоуто на стенд ъп комедиант или откриващия мач от първенството по футбол. Макар да знаем, че футболът е нашата страст и ще изберем него, все пак изпитваме леко съжаление: ако комедиантът е в града само за едно представление например.

Съжалението, свързано с професионалния ни живот е сходно, само че в по-големи мащаби. Може да не изпитаме затруднения в избора, когато ни предлагат сходни позиции, и бихме избрали тази с по-атрактивното заплащане. Все пак е нормално да изпитаме чувство на загуба, ако сме избрали заплащането пред атрактивната работа, дори и да сме сигурни, че сме взели правилното решение.

Чувството на съжаление не е обвързано с погрешно решение или избор. Дори когато последствията от решенията ни са положителни, е в реда на нещата да чувстваме съжаление и не е нужно това състояние да ни притеснява. Съжалението означава, че анализираме и преценяваме различни дейности и ползите от тях. Бихме го изпитали и ако изберем по-атрактивната работа пред по-високата заплата, макар че фокусът би бил различен. Единственият начин да го избегнем е като мислим само за едно нещо и съответно имаме само един критерий за успешност и удовлетвореност. Това обаче би направило животът ни по-беден. Помнете, че чувството, че сте пропуснали нещо, е неизбежно последствие от нещо хубаво, а именно способността да откриваме ценното по различни начини.

Грешки, нещастия, провали

Дотук всичко звучи добре. Само че има и друг вид съжаление, което изпитваме, когато се провалим. Грешки, нещастия, провали… Всяка кариера има своите пикове и спадове. При някои са повече спадовете, при други – пиковете. В средната си възраст често изпадаме в състояние на унилост и съжаление за това, което е можело да ни се случи. Моя приятелка се отказа от обещаваща кариера на музикант, за да работи като корпоративен адвокат. След 10 години тя осъзна, че работата й е скучна. Това, което не й даваше мира не беше как да промени живота си оттук насетне, а желанието й да промени миналото си. Защо се е отказала от музиката? И как да намери утеха и да заживее в мир с решението си?

Отново философията е науката, която да ни покаже пътя. Би било добре да се научим да разграничаваме това, което е трябвало да направим от това, което чувстваме в момента. Ясно е, че двете могат да се разграничат в случаите, когато събитията не се развият така, както сме очаквали. Ако направим глупава инвестиция, която обаче се окаже печеливша, няма нужда да съжаляваме, че сме сторили нещо, което не е трябвало. Дори и когато няма момент на изненада, чувствата, които изпитваме след това, може да се променят.

Моралният философ Дерек Парфит (Derek Parfit) си представя как момиче тийнейджър решава да забременее въпреки несигурния си живот. Можем само да предположим, че това решение е неправилно, защото би я възпряло да завърши образованието си и би поставило началото на една дълга и сериозна битка за отглеждането на детето. Години по-късно обаче, прегръщайки сина си тийнейджър, тя би била благодарна за избора си, който, обективно погледнато, в миналото е бил смятан за грешка. Привързаността към хората, които обичаме, може да ни помогне да приемем с одобрение отминали събития – дори и нещастни такива – ако от тях зависи животът ни.

Когато моята приятелка сподели тъгата си по неосъществената си музикална кариера, аз й припомних, че ако не беше завършила право, нямаше да срещне съпруга си и нямаше да има дъщеря си. Любовта е противотежест на съжалението. Също като радостта от приятелствата, проектите и дейностите, които извършваме. Както пише философът Робърт Адамс (Robert Adams): „Ако животът ни е хубав, имаме… причина да сме щастливи, че го изживяваме точно по този начин, вместо да искаме да сме живели още по-добре, но по коренно различен начин.“

Живеем в детайли, не в абстракции. Ако от едната страна на везната поставим неясния факт, че бихме могли да имаме по-успешна кариера, то от другата ще поставим конкретните причини, които правят настоящата ни кариера не по-малко успешна. Освен привързаността към хората, има привързаност и към определени житейски елементи, като например взаимодействията и постиженията, която нямаше да имаме при други обстоятелства. Когато си помисля, че е трябвало да стана лекар, а не философ, и започна да съжалявам за избора си, аз всъщност пренебрегвам естеството на работата си и безбройните начини, по които тя ме кара да се чувствам щастлив и пълноценен – например, когато забележа напредъка в студент или пък провеждам ползотворен разговор с колега. Спецификата е от значение, когато започнем да си представяме живота, който не сме имали.

Този начин на преосмисляне на кариерата има своите ограничения. Няма гаранция, че всяка наша грешка ще се окаже с определен смисъл или, че съжалението е наистина излишно. Но съжалението, което се превръща в тенденция да разглеждаме живота си така сякаш не го живеем самите ние, а сме странични наблюдатели, може да бъде заглушено, ако се вгледаме в хората, взаимоотношенията и всичко онова, което е ценно за нас и което зависи от кариерата, която градим в настоящия момент.

Досадата от настоящето

Да приемем това, което не можем да променим е само част от проблема, с който се сблъскваме, спускайки се надолу по U-кривата. За мен най-сериозният източник на болка в този период от живота ми не беше съжалението за миналото, а усещането за безполезност в настоящето. Работата ми все още изглеждаше смислена и полезна: виждах смисъл в преподаването, проучванията, писането. И въпреки това имаше нещо „кухо“ и „празно“, нещо липсваше в поредицата от проекти, които ме очакваха. Перспективата да правя едно и също нещо, докато се пенсионирам, по някакъв начин ме смазваше.

Как е възможно нещо, което има смисъл, да изглежда „празно“? Първото обяснение е, че това се дължи на „мелиоративната стойност“ – стойността да разрешаваме проблем или да отговаряме на нужда, макар да не искаме да го правим. В много аспекти от живота ни е така. Посредничим в конфликти между колеги, справяме се с неочаквани пречки при пускане на нов продукт на пазара, стараем се да спазваме наредби и правилници. Макар да са необходими действия, те носят ограничена удовлетвореност. Ако единственото, което можем да направим, е да поправим грешките, спазим сроковете или внимаваме нещата да не се влошат, то ние няма да имаме визия за това, което е наистина добро. Защо да работим усърдно тогава?

Причини за възникване на криза в кариерата на средна възраст

Една от причините за зараждането на криза в кариерата на средна възраст е, че прекарваме голяма част от времето си на работа в разрешаването на конфликти и избягването на лоши резултати, вместо да работим по проекти с екзистенциална стойност, тоест такива, които правят живота да изглежда изпълнен със смисъл. Решението е да намираме време за дейности, които ни носят удоволствие – било то в офиса, като например да стартираме свой малък проект, който сме отлагали с години, или извън него – като възобновим свое позабравено хоби или пък си намерим ново. Звучи твърде простичко, но има много дълбок смисъл. Вероятно салсата и събирането на марки не са така важни като работата ни, но екзистенциалните дейности добавят по-голяма стойност, отколкото мелиоративните. Трябва да намерим място и време за такива занимания в живота си.

Втората причина за усещането за празнота през този период се простира далеч отвъд нуждата от екзистенциална стойност. Когато погледнем философски на естеството на проектите и това, което инвестираме в тях, без значение дали става въпрос за контролни работи, които оценяваме, сделка с брокер или изготвянето на дизайн на продукти, забелязваме пукнатина. Целта на проектите е да бъдат завършени.

Когато се фокусирам върху писането на есе, аз се фокусирам върху целта, която все още не съм постигнал. Тази цел обаче ще остане просто спомен, само миг след като съм завършил есето. Удовлетворението винаги се крие в миналото или бъдещето. Ето защо настоящето ни се струва пусто.

По-лошото е, че ако проектът е специален за самите нас, то ангажираността и отдадеността ни ще подкопае значението му. Работейки по даден проект или се проваляме, което не е хубаво, или успяваме, но пък това слага край на влиянието му върху живота ни.

В някои случаи тази криза сменя посоката си и ни кара да се раздаваме докрай за проектите си и да се хвърляме още по-ожесточено във всеки следващ. Има и друг развой. Осъзнатостта е мъгляво понятие в наши дни и сигурно е досадно за повечето от нас, когато чуем мантрата „да живеем в настоящето“. Когато този призив е изваден от контекста на будистките идеи за несъществуването на Аз-а, не е ясно какво остава. Да живееш в настоящето си има ясна и нематериална интерпретация.

Ключът се крие в разграничаването на два типа дейности, с които се ангажираме. Проектите са пределни дейности, тъй като те имат край, който още не достигнат. Тези дейности се стремят към собственото си приключване. Изработваме продукта, който иска клиентът, и после му го представяме. Преговаряме в дадена сделка и после я сключваме. Планираме конференция и после участваме в нея. Постигането на целите носи моментно удовлетворение, но след това поемаме към следващия проект.

Други дейности са безкрайна цел. Ето как ще разберем разликата – пределна дейност е разходката до вкъщи, а дейност без крайна цел е просто разходката. Или пък да приспим децата и родителството – първото има крайна цел, а второто е постоянен процес. Дейностите без крайна цел не се изчерпват от само себе си. Нито пък създават усещането за празнота, което ни носят проектите, за които говорих по-горе. Те се случват тук и сега, в настоящето.

В работата си ние извършваме и пределни дейности, и такива, които нямат крайна цел. От първия тип е написването на доклад за човешките ресурси в компанията, а от втория – получаването на обратна връзка от колегите. Повечето дейности от първия тип имат смислен аспект, който няма крайна цел: когато работим по сделка, ние всъщност разработваме в дълбочина стратегията за растеж на компанията; когато участваме и сме домакин на конференция, ние се свързваме с нови заинтересовани страни. Затова ние всъщност имаме избор. Можем да се фокусираме върху пределната дейност, чийто край е обозрим и ясен, или върху постоянно протичащия процес. Напасвайки ориентацията си не толкова към постигането на крайни резултати, можем да се справим и с чувството на празнота в настоящето, без да променяме това, което правим и без да повлияваме на ефективността си.

Кога неприятното чувство, което изпитваме относно кариерата си в средна възраст, е сигнал да променим курса и кога означава, че трябва да променим начина си на мислене? Може да се чувстваме неудовлетворени професионално, защото работата ни не съответства на уменията, които имаме, защото са се променили интересите ни или защото няма изгледи да бъдем повишени. Възможно е нашата неудовлетвореност да ни кара да изпитваме съжаление, което намирането на ново поприще не би могло да излекува. Важно е всеки от нас да намери разковничето за разрешаването на проблема вътре в себе си.

Това, което е общовалидно обаче е, че усещането за липса е нормално и не може да бъде избегнато. А и не е необходимо. Привързаността е противотежест на съжалението, а дълготрайно удовлетворение може да донесе не постигането на дадена цел, а пътят, който извървяваме към нея.