Какво представлява дисоциацията и какви са причините за нея

На всеки от нас понякога мислите се реят. Това може да се изрази или в неусетното пренебрегване на случващото се наоколо, или в механичното извършване на дадено действие.

Когато настъпи голяма промяна в живота ни, е напълно нормално да се почувстваме претоварени. Всеки, загубил работа или близък, знае, че дните могат да се слеят в едно, задълженията да се изпълняват механично и тялото да съществува, без да му изпращаме съзнателни команди, тъй като мозъкът се нуждае от почивка.

Но какво се случва, ако често сме в това състояние? Ако постоянно откриваме, че в момент, когато трябва да сме твърди или да споделим чувствата си, ни липсва концентрация?

Тогава може да се окаже, че страдаме от по-сериозен психологически проблем, различен от тъгуването - дисоциация, наричана още мисловно отнасяне.

Какво представлява дисоциацията?

Дисоциация е състоянието, при което, вместо да се изправи пред стресовата ситуация, човек просто се откъсва от мислите, чувствата и телесните си усещания. В психоаналитичната теория то е прието за защитен механизъм.

Защитен механизъм е метод за справяне, използван от ранна детска възраст. Той се активира в трудни ситуации, за които неопитният ум все още няма решение. Така малчуганът изпитва по-слаба емоционална болка и се предпазва от дълбоки травми. Дисоциацията всъщност може да се определи като една от интелигентните практики за деца, израстващи в стресова среда. Може да се каже, че тя има пряка връзка с инстинкта „бий се или бягай“ при стресов отговор на мозъка.

„Бий се или бягай“

„Бий се или бягай“ е прост инстинктивен отговор при заплашващи ситуации, когато тялото решава на момента как да реагира - дали да отвърне на заплахата с агресия, ступор или бягане. Тъй като детето е твърде малко и слабо да се бие и му липсва независимост, за да бяга, му остава вариантът да изпадне в ступор при наличие на опасност. За да не бъде нанесена дълбока емоционална травма, умът му се заключва за получаваните отвън стимули и търси спасение в блуждаещите мисли.

Разбира се, проблемът възниква, когато така полезната в детска възраст дисоциация, се настани в живота ни като възрастни. Тя може да изиграе лоша шега, когато партньорът ни се нуждае от сериозен разговор или когато шефът поиска нашето мнение относно важни делови въпроси. Не би било добре, нали?

Ако механизмът от детството продължава да присъства в живота ни и след това, но не можем да го разпознаем, за да го контролираме, личния и професионалният ни живот са в сериозен риск. Дисоциацията пречи да разкрием потенциала си.

Признаци за разпознаваме на дисоциацията

• Често се чувстваме "в безтегловност", "реещи се" или сякаш умът ни е замъглен.
• Когато се изправим пред предизвикателство се чувстваме по-сънливи, защото рязко нивото ни на енергичност спада.
• Околните твърдят, че под стрес излъчваме спокойствие, но истината е, че просто сме вцепенени.
• Колкото по-стресираща е ситуацията, толкова по-неясни са мислите.
• Понякога имаме чувството, че гледаме живота си като страничен наблюдател, а не като главен герой.
• Когато ни попитат как се чувстваме, ни е трудно да отговорим.
• Околните често се разочароват, защото си мислят, че не ги слушаме.
• Реакциите ни са забавени, понякога това, което искаме наистина да кажем, намира вербален израз час или дори ден, по-късно.
• Лесно можем да забравим детайлите и да забравими цели отрязъци от време.
• Имали сме тежко и травмиращо детство.
• Били сме жертва на насилие като дете или тийнейджър.

„Защо аз“ или как се развива дисоциацията?

Както вече споменахме, дисоциацията е защитен механизъм, който се развива през детството. Повечето хора се възползват от него, когато искат да избегнат усещането за заплаха. От всички защитни механизми дисоциацията е най-тясно свързана с травмата. При преживяно физическо, сексуално и емоционално насилие навикът на дисоциацията се затвърждава у детето. Това увеличава значително вероятността от появата й в зряла възраст.

Какви рискове крие дисоциацията?

Дисоциацията крие някои сериозни рискове, които могат да влошат качеството ни на живот.

• Пропускаме възможности, тъй като другите мислят, че не сме заинтересовани от тях, дори и да сме.
• Околните ни възприемат като хладни и дистанцирани, макар да не сме такива.
• Не успяваме да споделим с другите как всъщност се чувстваме.
• Разстройваме другите, като не реагираме, когато наистина се нуждаят от нас.
• Минават дни преди да осъзнаем как сме се почувствали в дадена ситуация (но е вече късно).
• Не разкриваме чувствата и мислите си, а ги потискаме.
• Потиснатите емоции нерядко водят до депресия и тревожност.
• Взаимоотношенията ни страдат и рискуваме да останем сами в живота.
• Не създаваме дълбоки и пълноценни взаимоотношения с хората.
• Склонни сме да се впускаме в нездравословни взаимоотношения и ситуации, защото подценяваме аспекти от реалността.

Ако дисоциацията остане неразпозната, след преживяване на голяма травма в живота ни, може да настъпи много по-сериозно психично разстройство. Често тежки преживявания на хора, които страдат от дисоциации в зряла възраст, водят до деперсонализация или дереализация. Те могат да включват проблем с разпознаване на собственото отражение в огледалото, усещане, че нямаме контрол над тялото си или че сме някой друг.

Какво да направим, ако дисоциацията натоварва живота ни?

Проблемът със защитните механизми е, че те се превръщат в наша втора природа и човек трудно ги забелязва. Най-лесният начин да проверим дали често използваме дисоциация е воденето на дневник. Така ще разберем кога прибягваме до нея. Четейки написаното ще сравним чувствата и мислите си преди и сега.

Предполага се, че дисоциацията е свързана с нервната система. Сякаш тялото е компютър, който се претоварва и има нужда да се рестартира. Съществува теория, че травматичното детство повишава чувствителността на нервната система и пречи на тялото ни да реагира адекватно.

В трудни ситуации е най-добре да потърсим средство за успокоение – медитация, мускулна релаксация, техники за визуализация и концентриране.

При наличие на чести дисоциации най-доброто решение е да посетим консултант или терапевт, който да ни помогне да решим проблема. Той може да ни посочи болезнените преживявания, която са ни подтикнали да изберем този защитен механизъм и да ни разкрие нови, по-ефективни форми на поведение.