Нашите негативни емоции са ключът към личностното ни израстване

Като всеки жив организъм на тази планета, и човекът живее, за да расте и да се развива. Освен ДНК, която определя как ще изглеждаме, ние притежаваме и така наречената психологическо-емоционална ДНК. В нея са кодирани най-съкровените ни чувства и усещания. В моментите на уединение и спокойствие е възможно да изпитаме порив към нещо, което не можем да опишем с думи. Нещо, което ни кара да намерим себе си, да се свържем със своето истинско Аз и да бъдем отново цели. Ако не обърнем внимание на този порив, рискуваме да живеем с болката. Тревогата и дискомфортът ни отварят вратата към онова, което сме всъщност. Те не ни пречат, помагат ни да бъдем по-добри и по-мъдри.

Нуждаем се от неприятни чувства, за да растем

Може би звучи странно, но всъщност е хубаво, че изпитваме негативни емоции. Те са много важни за нас. Благодарение на тях откриваме себе си, израстваме и вървим напред. Нашето тяло ще бъде щастливо, ако не ги подминем, а поспрем и ги приемем, такива каквито са. Пред нас стои отворена вратата на личностното ни израстване. Врата, зад която се крият интензивни и най-разнородни чувства. Те отразяват нашата същност. Ако съберем кураж да посрещнем както радостта и надеждата, така и болката, гнева и тъгата, ще запълним празнотата в душата си и ще постигнем автентичност. Не бива да се страхуваме от дискомфорта и от неприятните усещания. Без тях никога не бихме били истински.

Чувствата, които ни правят уязвими, всъщност развиват нашата устойчивост и автентичност. Звучи парадоксално, нали? Да, наистина, уязвимостта ни прави раними, но чувствата са такива, каквито са, и не се съобразяват с нашите представи за това колко силни трябва да бъдат и колко дълго трябва да траят.

Мислите убежище

Нормално е, когато емоциите се надигат в нас, да изпитваме вълнение. Погрешно вярваме, че нервната ни система всъщност е толкова възбудена, защото се страхуваме. Несъзнателно бягаме от вълнението, защото смятаме, че то е предупреждение за непосредствена опасност. Изпускаме важния момент и бързаме да потърсим спасение, ускоряваме и се скриваме в хаоса от мисли и идеи. Понякога пък избираме да потънем в работа, за да забравим за дискомфорта. Отдалечаваме се от мястото, където нашите тела са заземени. Където са в безопасност.

Бързаме, потъваме в мисли и се откъсваме от себе си

Независимо дали ще изберем да им обърнем внимание, или не, ние получаваме сигнали от нашето тяло, които свързваме с негативни емоции. Ако не знаем как да ги разчетем или откажем да приемем, че съществуват, се отдалечаваме от истинското си Аз. Бързаме и бързаме, отиваме все по-далеч - там, където няма да има неприятни усещания. Води ни вътрешният ни стремеж да се чувстваме добре и необезпокоявани, а начинът, по който го постигаме е, чрез ангажиране на съзнанието. Даваме воля на всички истории, които мозъкът ни е съчинил. Втурваме се да изпълним задачите от натоварения си график, защото искаме да забравим.

Дискомфортът е наш съюзник, не враг

За съжаление, всичко, което правим, за да избегнем вътрешните неприятни усещания, ни създава повече проблеми. Когато опитваме да избягаме от болката, свързана с несигурността, ние ставаме тревожни или контролиращи. Когато се критикуваме, че не сме се справили отлично, ние се чувстваме посредствени и неспособни. Когато се храним, защото сме ядосани, ние напълняваме. Когато пием, за да удавим мъката, се събуждаме на различни места, объркани и ничии. Поемаме повече работа, отколкото можем да свършим, докато не разберем, че силите и възможностите ни имат граници, и се почувстваме крайно изтощени. Работим дълги часове, за да не мислим за проблемите в семейството, като накрая оставаме съвсем сами. Отдаваме се на безразсъдно пазаруване, за да запълним празнотата вътре в себе си, но крайният резултат е, че оставаме без пари. Слагаме под ключ всичките си чувства, което обаче ни тласка към депресия или някое хронично заболяване. Списъкът може да бъде много дълъг, дори безкраен.

Избягването като опит за справяне с негативните емоции е епидемия. Трудно ни е да забавим темпото и да се отдадем на чувствата, защото, когато усетим копнеж или осъзнаем, че нашето тяло и живот има своите предели, ние изпитваме силна тревога. Но, както казахме и по-горе, тревогата, вълнението, възбудата, са все знаци, че трябва да посрещнем смело своята уязвимост. Трябва да й дадем израз, за да продължим да израстваме. Човешкият мозък погрешно интерпретира тази тревога и я възприема като заплаха. Точно в момента, когато имаме нужда да бъде осъзнати, той ни подтиква да избягаме, далече от бурята вътре в нас.

Ние обаче можем да се изправим срещу този свой инстинкт. Ако положим усилия да не бягаме от дискомфорта, а да го приемаме, ще постигнем осъзнатост и ще заживеем в мир със себе си, което ще успокои и тялото ни. Когато разпознаем и приемем неприятните усещания, ние насочваме силата им в правилната посока и те спират да ни пречат. Благодарение на тревогата и възбудата, ние стигаме до най-съкровеното си Аз и се прибираме у Дома. Показваме сами на себе си, че онова, което се случва в душата ни, има значение, че го забелязваме и приемаме.

Ние сме важни, нашите чувства също

Да бъдем важни за себе си означава да обръщаме внимание на начина, по който се чувстваме – на тревожността, на напрежението, на болката. За да постигнем тази осъзнатост, е нужно да забравим историите, които мозъкът ни съчинява, да спрем да се съдим и да свалим гарда. Поемаме дълбоко въздух, после издишаме и… отваряме вратата към нашето Аз.

Вероятно звучи лесно, но всъщност изисква кураж и ангажираност. Важно е да си напомняме, че уязвимостта не е равносилна на опасност. Тя е просто част от човешката същност и е отправна точка за нашето израстване.

Нужно е да забавим оборотите и да повярваме, че е напълно безопасно да бъдем такива, каквито сме. Трябва да приемем себе си, заради самите себе си.

7 съвета за приемане на истинската ни същност и постигане на автентичност

Всяка от стъпките, изброени по-долу, ще ни помогне да се приближим до крайната си цел и да бъдем по-осъзнати. Не бива да забравяме, че ще отнеме време и трябва да бъдем постоянни.

Стъпка 1

Поемете въздух. Вдишайте и издишайте. Насочете цялото си внимание към начина, по който се чувствате в този момент.

Стъпка 2

Спомнете си за поне един свой копнеж – за подкрепа, за повече време, за лекота или пък за дълъг нощен сън.

Стъпка 3

Признайте пред себе си, че нямате пълен контрол над случващото се.

Стъпка 4

Дайте почивка на съзнанието и се фокусирайте върху усещанията на тялото си.

Стъпка 5

Разпознайте поне една негативна емоция, която изпитвате в момента, и не я пропъждайте. Напротив, приемете я радушно. Нека всяка фибра от тялото ви да почувства тревогата, гнева, болката… Не се съдете.

Стъпка 6

Не допускайте мисълта, че нещата можеха да бъдат по-различни. Обърнете внимание как емоцията се надига във вас – било то гняв или пък тъга. Само така ще спрете да се борите с човешките си ограничения.

Стъпка 7

Обичайте своето уязвимо Аз тук и сега. Да сте уязвими е неприятно, но не и опасно. Останете със себе си и ще се свържете с онова, което сте наистина.

Израстваме, учейки

Не нашите представи за това кои сме всъщност, а физическите усещания ни приближават до истинската ни същност. Устроени сме да се развиваме и израстваме чрез опита. Лекарството срещу стреса сме ние самите. Когато бъдем състрадателни и толерантни към негативните си чувства, не ги осъждаме и не бягаме от тях, ще осигурим спокойствие и на тялото. Емоциите са неизчерпаем източник на мъдрост. Ако черпим от тях, ще се уверим колко много ни помагат по пътя на нашето лично развитие.