Семейно инвалидиране: когато ни карат да вярваме, че нищо не струваме

от 30 юли 2018г.

Семейното инвалидиране е доста често срещан процес. То се случва в среди, в които един или повече индивиди генерират един вид нелепа динамика, която бойкотира самоуважението на децата. В нея се използва омаловажаваща, пасивно-агресивна комуникация, емоционална манипулация и невидима злоупотреба. Това може да остави траен отпечатък.

Експерти в системната семейна терапия предупреждават, че всички инвалидирани (обезсилени) деца са в риск в бъдеще да се превърнат в инвалидирани възрастни. Те вярват от малки, че нуждите им не са важни. Тяхната идентичност е толкова разредена, че дори не успяват да създадат автентично чувство за личност.

Пример за инвалидиране

Става въпрос за проблем, който е много сериозен и въпреки това пренебрегван от много родители. Ето един пример:

Ана е на 9 години и прекарва деня си, подигравяйки се, щипейки и бутайки по-малката си сестра Карла. Ана е неспокойна и шумна, Карла е резервирана и плаха.

Карла често ходи при майка си, обляна в сълзи, за да поиска помощ и винаги получава един и същ отговор: "Трябва сама да се грижиш за себе си, мама е заета и невинаги може да се грижи за теб". Тази ситуация, която може да изглежда много невинна, крие много нюанси. Инвалидирането на родителя в този случай е двойно и последствията са доста сериозни.

Първо, майката не взема емоциите на по-малката си дъщеря под внимание. Второ, посланието към това малко момиченце е просто и директно: "Аз съм заета, така че оправяй се с проблемите си сама". Едно детство, белязано от този вид обезсилваща динамика, може да остави дълбок отпечатък в зряла възраст.

От семейно инвалидиране до вътрешно инвалидиране

Семейното инвалидиране е форма на емоционално изоставяне и затова е една от най-опасните форми на фино пренебрегване. Марша Линхан, известен експерт по психични разстройства и поведенческа диалектична терапия, обяснява в своите книги, че тези видове взаимодействия създават много сериозни конфликти в детския ум.

Нека погледнем, например, бебе, което никога не получава внимание, когато плаче през нощта. Сега си представете същото дете на две, получавайки ужасните гневни изблици, характерни за възрастта, пред раздразнените родители, които не знаят как да се справят с това поведение. Няколко години по-късно те мъмрят детето, че не знае как да върже обувките си или, че се облича, яде или се изразява бавно … "Ти си тромава и винаги плачеш за нищо" са двете фрази, които детето е чувало най-често през първите шест години от живота си.

Цялата тази ситуация кристализира в личността на детето по различни начини. Д-р Линян обяснява, че семейното инвалидиране създава лично инвалидиране. Ако емоционалните нужди на детето са били игнорирани от самото начало и му е казвано, че то "винаги плаче за нищо", то ще инвалидира само себе си; ще тълкува емоциите като нещо отрицателно, което е най-добре е да скрива и преглъща.

Това, което се случва в много случаи, е, че пророчеството се самоизпълнява. Ако многократно ни е казвано като деца, че няма да постигнем нищо; че това не е за нас; че нещо е твърде трудно за нас; че в шоуто за таланти ще играем най-лошата роля, най-вероятно това ще завърши с интернализирането на отровна мантра.

Въпреки това, разрушаването на ефекта от семейното инвалидиране е не само възможно, но и необходимо. Това може да се случи като си дадем личното валидиране, което заслужаваме, и което е трябвало да получим от другите.

Личното ни валидиране като възрастни: вътрешен диалог

Системните семейни терапии дължат много на теорията за човешкото общуване на Пол Вацлавик. Както той, така и други експерти от "Института за психични изследвания" оформят един изключителен подход. Това е ключът към бъдещето на семейната терапия и по-доброто разбиране на тези сложни динамики.

В тази рамка той поставя техниките на подценяване. Става дума за празна, вредна и понякога дори агресивна комуникация. Посланието към другия допринася за инвалидирането му и предизвиква разстройство. Ето защо психолози като д-р Линдхам вярват, е, че децата, които са били инвалидирани в ранна детска възраст, си създават вътрешен инвалидиращ диалог като възрастни.

Не си струва. Ако други са формирали цялата тази серия от празноти в нашата идентичност и самоуважение, нека не наследяваме тази динамика. Нека не бъдем най-лошите си врагове.

Възможно е да валидираме сами себе си, но за да постигнем това, трябва да променим вътрешния си диалог. Трябва да говорим на себе си с уважение и доброта. Трябва да се отнасяме към себе си като към стойностни същества; като към хора, които имат много пред себе си, и не вярват в твърдения като "не можеш, не знаеш или не заслужаваш" …

Време е!

Повече за силата на валидирането, вижте ТУК >>>

Редактор: Елиза Трайкова

Източник: exploringyourmind.com

Снимка: Пак там