Уроци, които няма да научим в училище — част 1

Нека си го кажем направо - самото живеене си е сложна работа. Да, ние хората сме на върха на еволюционната стълбица, но думата "човек" често се използва като синоним на смъртен, грешен, повреден.

Може да се окаже, че грешим най-много, когато виждаме нещата по свой начин. Парадоксално, нали? Нужно е да възприемаме света такъв, какъвто е, но поради собствените си перспективи и чувства, често ограничени или изкривени, филтрираме житейския си опит.

Разбира се, ако сме съзнателни или имаме късмета да живеем достатъчно дълго (или и двете), се научаваме да овладяваме някои от вродените си и придобити изкривявания. Дори и късно усвоени, подобни умения са не по-малко ценни, въпреки че често ни се иска да сме ги имали от самото начало. В този дух, информацията по-долу съдържа мъдрост, произлизаща от дълбоки психологически истини.

Ето какво обикновено не научаваме в училище ...

Да разбираме, че не всичко, което се случва с нас, е лично.

Ние сме звезди в собствения си филм, а всичко, което се случва наоколо е само фон. Настроението на партньора ни се понижава. Пазарната стойност на компанията ни се повишава. В задръстване сме. В човешката природа е да възприемаме света през обектива на онова, което ни засяга лично. Това преиначено чувство за реалност си има име: склонност към егоцентризъм.

Социалните психолози твърдят, че склонността ни към егоцентризъм е дълбоко вкоренена, а целта й е да поддържа последователен разказ за събитията в живота ни. Колкото повече персонализираме преживяванията, толкова по-релевантни са те за нас — а единствено спомените, свързани с нас, се задържат в дългосрочната ни памет. Те са всичко, което имаме и всичко, което сме; те са основата на нашата идентичност.

Въпреки това е от съществено значение да се признае, че склонността ни към егоцентризъм е адаптивна илюзия. Определено ще дойде сутрин, в която шефът няма да ни отдаде нужното признание; или няма да получим работата, която смятаме, че ни е била в кърпа вързана. Ще го приемем лично и ще се почувстваме объркани, обидени, може би дори измамени. Ще бъдем погълнати от емоционалното си състояние, лекувайки раните от собственото си възприятие.

Егоцентричната склонност ни кара да тълкуваме другите грешно; подкопава емпатията и толерантността. Тя ни затваря в балон. Ние губим огромни количества психическа енергия, за да преживеем обиди, които никога не са били насочени към нас.

За да живеем живот, който е по-малко реактивен и много повече истинен, е необходимо да сложим егото на мястото си. Чак тогава можем когнитивно да осъзнаем, че нашата лична гледна точка не е единствената или задължително най-добрата; да видим ситуациите с яснота и да подходим ефективно; да видим мъдростта в другите гледни точки и да се поучим от тях.

Има някои ситуации, в които подобни промени в егото настъпват естествено и с много малко усилия — върхови преживявания, които възбуждат страхопочитание: велики концерти, раждане, решаване на сложни математически формули, съзерцание на Вселената и т.н.. Това, което всички те правят: подчиняват егото и разширяват перспективата ни, твърдят учените. Някои проучвания също така установяват, че събития, напомнящи за временния характер на живота, също изместват собствената личност от центъра (и увеличават щастието).

Да се фокусираме върху другите, без да ни интересува как те виждат нас

Логическото следствие от егоцентричната ни склонност е ефектът на светлината на прожекторите: Ако изживяваме като звезда в собствения си филм, ние почти автоматично приемаме, че всички ни наблюдават отблизо. Като център на собствената си вселена съвсем естествено вярваме, че сме център и на всички останали вселени.

Последицата от това е, че в общуването си с другите мислим по-малко за тях и повече за това как изглеждаме в очите им. Какво излъчвам — увереност, компетентност, неудобство, а може би възбуда?

Вероятно няма значение. Доказателствата сочат, че светлината на прожекторите не е толкова ярка. Хората просто не ни забелязват в такава степен, в каквато си мислим, че го правят.

Нека вземем предвид проучване, в което участници, облечени с нелепа риза — с образа на Бари Манилоу — са помолени да отгатнат колко от останалите ще забележат това. Резултатът: по-малко от половината от предполагаемия брой. По същия начин експеримент по групова динамика установява, че ние приемаме, че нашият принос — също както малките словесни грешки и гафове — се регистрира в по-голяма степен от другите, отколкото в действителност.

Ефектът на прожекторите се простира и извън външните събития. Хората редовно вярват, че тяхното вътрешно състояние е известно на другите. Когато субектите в проучване са помолени да излъжат, те радикално надценяват колко от лъжовните им намерения са забелязани.

Когато ни е по-малко грижа за изградената ни представа за себе си, ние отваряме вратата за по-истинско общуване. Можем да свалим гарда, а другите да реагират, съсредоточавайки се по-малко върху себе си и отворяйки се повече пред нас. Умереното ни разкриване може да вдъхне емоционална реципрочност. По този начин светлината на прожекторите прераства по-скоро в експанзивен и споделен прожектор.

Да осъзнаем, че не е нужно да действаме така, както се чувстваме

Никой не се чувства добре през цялото време. Някои дни изискват повече усилия и енергия, отколкото имаме на разположение. Разочароваме се от неща, които са били важни за нас, настъпват събития, които ни обливат в тъга или ни изпълват с тревога.

Но ние не сме прозрачни. Когато знаем колко грешна е преценката ни за степента, в която хората забелязват нас и нашите вътрешни състояния, ние имаме възможност да запазим достойнството, личния си живот и самоуважение в лошите моменти.

Не е нужно да оскверняваме социалните взаимодействия със собственото си състояние на ума. Но как можем да бъдем приятна компания, когато се чувстваме мрачни и сприхави? Как да преглътнем егото си и да не реагираме отбранително, агресивно или гневно?

През последните години психологическата техника за самодистанциране се превърна в ефективно средство за саморегулация. Идеята, обяснява Етан Крос, директор на Лабораторията за изследване на емоциите и самоконтрола в Мичиганския университет, "е да разсъждаваме за чувствата си от гледна точка на аутсайдер".

Първо, представете си, че умът ви съдържа повече от една собствена личност. Ако личността, която разсъждава за негативното преживяване — на хартия, на глас или тихичко в главата ви — притежава различен глас от този на личността, която минава през тревогите, то лошото чувство няма да е толкова интензивно и незабавно.

Дистанцираната личност може да даде мисловно пространство на страдащата да реагира по-слабо емоционално. По този начин ние мислим по-ясно и имаме повече контрол над начина, по който действаме.

Крос установява няколко начина за смяна на настроението (и поведението) по желание. Агитиращите вътрешни разговори вършат добра работа, когато говорим за себе си в трето лице. (Това, че уволниха Мария е добра възможност да преосмисли с какво иска да се занимава по-нататък.)

Използването на вас или вие в универсалния смисъл също е полезно, отбелязва Крос и понякога дори го използваме несъзнателно като начин да се успокоим и да си изясним преживяването. (Ако работите за тиранин женомразец, то трябва да ви е ясно, че ще настъпят проблеми.) Колкото по-емоционално интензивно е чувството в дадения момент, казва Крос, толкова по-добре работи самодистанцирането.

Да преосмисляме (и управляваме) разочарованието и несгодите

Да дадете всичко от себе си на интервю за работа и да не бъдете наети е пречка, а не криза. Да организирате парти, на което почти никой да не се появяви е разочарование, а не повод за депресия. Да бъдете порицани за това, че закъснявате за работа е наказание, а не основание да напуснете.

Най-издръжливите хора си дават мисловната свобода да виждат неуспехите си като възможности за учене и растеж. За тях провалът е просто събитие, а не тяхната самоличност. Социалните психолози осъзнават, че въпреки различията ни във вродената способност да толерираме стреса, психическата сила може да бъде култивирана.

Всеки будист знае (а техниките за осъзнатост актуализират знанието) че емоциите не са точно отражение на реалността. Чувствата са ефимерни, точно както провалите и неуспеха. Гъвкавите хора не се дефинират с неудачите си, те разбират, че лошите периоди са временни.

Същите инструменти за дистанциране, които вършат работа за подобряване на настроението и саморегулацията, могат да се използват и за укрепване на устойчивостта ни. Крос препоръчва да се обърнем към дистанцираната си "втора персона" за отговор на въпросите за неуспеха или разочарованието, които ни притесняват. (Кое беше под твой контрол, Мария, и какво можеше да сториш по-добре? Ако същото нещо се случваше на приятел, какъв би бил твоят съвет? Как ще те засяга това след един месец, а след една година?)

Чрез вътрешния си разказ ние преформулираме неуспеха в укрепващо преживяване — форма на когнитивна преоценка или преосмисляне. Често това ни кара да осъзнаем, че сме склонни да се сриваме с обичайните осъждания: катастрофиране, генерализиране, персонализиране, поляризирано черно-бяло мислене и прибързани заключения. Както казва Хамлет: "Няма нищо добро или лошо, размишленията го правят такова."

Използвайки техники за визуализация, изследователите наблюдават мозъците на субектите, докато правят преоценка — вижда се ясно, че тя активира медиалната префронтална кора и успокоява свръхактивната амигдала. Това е на силата ума в действие.

По статията работи: Елиза Трайкова

Източник: verywellmind.com

Снимка: pretzellogic.org