Цялата тъга на света е събрана в ума на тийнейджърите – какво се опитват да ни кажат и как да им помогнем

от 07 фев 2018г.

Ако тийнейджърите имаха отговор на въпросите, които ги измъчват, ако можеха да споделят всички свои страхове и мисли, то те според психотерапевта Шон Гроувър биха звучали така:

Аз съм луд. Не знам защо. Понякога се събуждам луд, друг път усещането, че полудявам ме обсебва миг, след като съм се чувствал спокоен и щастлив. Това не ми харесва. Това не ме кара да се чувствам добре. Иска ми се да не съм толкова луд, но аз съм. И не мога да направя нищо, за да променя това.

Всеки ден ми е като в затвор. Чувствам се като окован в това променящо се тяло, което ме кара да се чувствам ужасно ден след ден. Целият ми живот е съставен от неща, които трябва да върша, а не от неща, които искам да правя. Тестове, уроци, домашни, групови проекти. Прекарвам целия ден с хора, с които съм принуден да бъда, с тийнейджъри, които се чувстват толкова объркани, колкото съм и аз.

Това, което преживявам в училище, много често ме наранява. Сякаш всички искат да ми причинят болка – учители, ученици, всички. Не искам да ви споделям това, защото се срамувам, че се чувствам наранен. Не искам да знаете колко болка изпитвам през цялото време.

Целият ми живот се превърна в "Не искам да...". Не искам да се събуждам, не искам да си лягам, не искам да ходя на училище. Не искам... Не искам... Не искам.

Не мога да мисля за нищо, което би ми се искало да направя, защото всъщност аз искам само едно. Да спя. Защото само когато спя, не се налага да правя нищо, което не искам, само когато спя, не се притеснявам, не се страхувам, не се разстройвам. Само когато спя, не ме боли.

Понякога неспирно гледам YouTube или безсмислени видеоклипове отново и отново, защото не мога да понасям мислите си. Не ми е хубаво да съм със себе си… Какво друго може да означава това, освен едно - че съм луд?

Да, знам, че в стаята ми е хаос. Но ми харесва така. Тя изглежда точно така, както се чувствам аз. И моля те, мамо, спри да ме питаш какво не е наред, защото не мога да ти отговоря. Не знам откъде идват тези чувства.

Знам, че сте ми ядосани. Дори разбирам защо понякога така ви се иска да ме хванете и да ме разтресете, за да ме накарате да дойда на себе си или за да ви кажа какво се случва с мен. Но аз не знам. Понякога ви казвам ужасни неща, обвинявам ви, проклинам ви и ви отблъсквам, но не искайте от мен да ви кажа защо го правя, защото в повечето случаи аз самият не знам.

Понякога развалям всичко, защото се чувствам напълно разгромен отвътре.

Сега се чувствам така, но знам, че някога съм бил щастлив. Когато гледам мои стари снимки, виждам дете, което е толкова щастливо през цялото време. Виждам малкото дете, което обичаше да танцува и да пее, което не се притесняваше, че е глупаво и не го беше грижа какво мислят хората.

Но сега чувствам, че това малко дете е мъртво.

Чуйте ме, искам да ви кажа нещо, въпреки че ще ми е много трудно.

Не се отказвайте от мен. Не ме мразете. Трябва да бъдете по-силни от мен. Трябва да бъдете мои родители, въпреки че толкова често ви казвам, че не искам вие да сте моите родители. Трябва да сте по-търпеливи, отколкото съм аз, трябва да ме разбирате много повече, отколкото аз самият мога да се разбера… Дори когато ви крещя, дори когато ви повтарям десетки пъти: „Мразя ви! Мразя ви! Мразя ви!”, аз все още се нуждая от вас и обичта ви.

Това може да ви прозвучи лудо, но ако мога да ви кажа как да ми помогнете, бих казал това:

Дайте ми пространство

Не влизайте в стаята ми, не ме притискайте в ъгъла, не ме карайте да говоря. Повярвайте ми, аз нямам никакви отговори. Всеки път, когато ме притискате, когато ме карате да крещя, аз се чувствам зле. Трябва да съм сам. Имам нужда от пространство.

Не ми крещете

Шумът в главата ми е толкова силен, че едва чувам мислите си. Не мога да го понасям. Когато ми се карате и крещите, се чувствам още по-зле. Чувствам, че не съм обичан. Чувствам, че съм най-голямото ви разочарование. И всеки път, когато се случи това, си казвам, че е по-добре да не съм се раждал.

Дръжте технологиите далеч от мен

Не мога да стоя далеч от телефона си, опитвам се, но просто не мога. Знам, че поглъща цялото ми време, но не мога да си помогна. Социалните медии са моят наркотик, не мога да спра да ги проверявам. Трябва ми помощта ви. Трябва да ми наложите ограничения. Моля ви, направете го. Ще споря много с вас, ще ви се сърдя, ще ви крещя, но вие не се колебайте да ми наложите ограничения, защото имам нужда от тях. Не спорете с мен, просто го направете.

Заведете ме някъде, където да ми е тихо

Често ви казвам, че не искам да имам нищо общо с вас, но не ми вярвайте. Просто ме заведете някъде, заведете ме на място, на което ще ми е тихо, водете ме често там, защото повече от всичко искам да бъда далече оттук. Искам да бъда на тихо място, на което просто да се разхождаме, да не спорим, просто да дишам, да забравя всичко, което ме притеснява. Дори да не говорим, бъдете сигурни, че ще се чувствам утешен.

Спрете да ме глезите

Спрете да ми давате всичко, което искам. Колкото повече ми давате, толкова по-силно ви мразя. Искам да спечеля нещата. Това ми помага да се чувствам пораснал. Искам да науча как да пестя парите си, да харча парите си, да споделям парите си. Никога няма да науча това, ако продължавате да ми давате повече, отколкото имам нужда. Мразя да бъда зависим от вас, помогнете ми да стана независим.

Намерете някой, с когото мога да говоря

Имам нужда от някой, с когото да говоря и този някой да не е никой от вас двамата. Имам нужда от това някой възрастен да се възхити от мен, имам нужда от човек, на когото искам да приличам, човек, който да вярва в мен, който да ме разбира, да разбира дори нещата, които аз самият не разбирам в себе си… Наставник, съветник, терапевт... всеки, който може да ми даде надежда, защото, повярвайте ми, аз понякога нямам и капка надежда.

Казвайте ми, че ме обичате

Предполагам, че през по-голямата част от времето на мен не ми пука дали ме обичате. Но аз наистина имам нужда да чувам тези думи. Те ми дават сила, те ми дават увереността, че дори сега, когато ви повтарям, че не ми пука за вас, вие все пак няма да ми повярвате. Въпреки че животът ми всекидневно се сгромолясва, аз имам нужда да се чувствам обичан. Особено от вас.

Предполагам, че ви е много трудно да бъдете мои родители. Бих ви разбрал, дори ако се чудите защо изобщо сте поискали да станете такива. Но всичко ще бъде наред. Много скоро. Обещавам. Много скоро отново ще изпитаме щастието да сме заедно. А дотогава просто помнете, че съм ви благодарен. И че ви обичам, въпреки че го казвам толкова рядко, аз наистина ви обичам.

Вашият тийнейджър.

По статията работи: Ина Фенерова
По материали от: psychologytoday.com
Снимка: sadever.com

Още по темата: