5 ключа към разгадаване на човешкото съзнание според психолога д-р Елън Хендриксън

Д-р Елън Хендриксън (Ellen Hendriksen) е клиничен психолог и получава степента си доктор по психология в Калифорнийския университет. Специализира се в сферата на тревожните разстройства и е автор на книгата „Как да бъдете себе си: заглушете вътрешния си критичен глас и се издигнете над социалната тревожност“ ("How to Be Yourself: Quiet Your Inner Critic and Rise Above Social Anxiety").

1. Поведението не се променя, защото то бива предизвиквано

Казано с по-прости думи, хората вършат разни неща с определена цел. По-лесно е да разберем „лошите избори“, когато разберем резултатите от тях.

Например най-добрата ни приятелка има връзка с ужасен човек. За нея това обаче може би е по-добър вариант, отколкото да бъде сама. Клиент влиза в магазин с трите си маймунки и им поръчва сладолед. Е, последното не е задължително да е лош избор, нали? Кой не харесва сладолед или пък щастливи маймунки?

Идеята на примерите по-горе е, че всяко лошо решение, странно предпочитание или избор, който ни кара да се чудим, може да бъде оправдано с помощта на емпатията. Нека си зададем въпроса: „Какво получава човекът, който взима такова решение или прави такъв избор?“
Обикновено той получава нещо, което е пожелал (любов, пари, власт, положителна емоция) или пък избягва друго, което не му допада (вреда, отхвърляне, дискомфорт, негативна емоция). Да влезем в обувките му. Няма да е изненада, ако тогава се плеснем по челото и си кажем: „Сега го разбирам! Ако бях на негово място, най-вероятно и аз щях да постъпя по същия начин.“

2. Хората правят всичко, което е по силите им с това, което имат в момента

Когато се върнем назад и си спомним за нещата, които не са се развили според очакванията, било то в нашия или в живота на любимите ни хора, би ни било от полза да си спомним, че всички ние се опитваме да се справим по най-добрия начин в конкретните обстоятелства. Обстоятелствата може да са следните: психично заболяване, травма, пристрастяване, бедност и много други. Това не е оправдание да се държим зле с другите, но е обяснение за дадено поведение.

Да си представим, че наш приятел, който преминава през период на трудна раздяла, за известно време търси нашата подкрепа, като в замяна не прави почти нищо за приятелството ни. Ако си припомним, че точно в този момент вероятно той наистина прави всичко, което е по силите му, ще го разберем и ще проявим съчувствие към него.

Оттам нататък, ние сами решаваме дали да изпитаме състрадание или да дадем прошка на онези, които са ни подвеждали или мамили.

Но може да бъде и много трудно. Например, ако сме имали тежко детство, би ни било трудно да повярваме на родителите си, че са правили най-доброто, на което са били способни. Само ние можем да преценим дали можем да изпитаме съчувствие и да дадем прошка на човек, който ни е наранил. От една страна, някои от нас биха си помислили, че вярването, че хората дават най-доброто от себе си, е форма на измъкване по бързия начин. От друга обаче можем да се почувстваме облекчени, ако предположим, че много родители не са били готови да станат такива, не са можели да управляват дори собствения си живот, вероятно самите те са имали лош родителски пример като деца и са се борили със собствените си демони, докато децата им са разчитали на тях. И да повторим – това не са извинения, а опит да разберем другите. В случая е начин да осъзнаем, че не ние носим вината за тежкото си детство, а родителите ни и техните вътрешни борби.

На последно, но не по важност, място бихме могли да приложим този принцип и към самите себе си. Ако се борим със зависимостта си към алкохола, изправяме се на крака след развод, борим се с депресия или водим каквато и да е друга безкрайна човешка борба, то би било прекрасно да изпитаме състрадание и към себе си. Нека направим каквото е по силите ни. Но и да си прощаваме за малките грешки, които допускаме, тъй като сме вложили цялата си енергия и старание в това просто да станем от леглото или да се въздържим да изпием поредната алкохолна напитка. Просто трябва да си напомняме, че ние сме ценни, нашият живот има смисъл и можем да обичаме.

3. Нека не вярваме на всичко, което си мислим

Много ми хареса този призив. Видях го на стикер върху бронята на кола. Всъщност това е мантрата на когнитивно-поведенческия терапевт. Обяснението е следното: не можем да контролираме мислите в ума си, също както не можем да контролираме биенето на сърцето си. Но дори и да не можем да ги контролираме, можем да упражним контрол поне върху начина, по който реагираме на тях.

Разбира се, има мисли, които трябва да приемем: „Да изядем тези зеленчуци“, „Да си платим данъците“, „Да не забравим да гласуваме“.
Има обаче такива, които не са от полза за нас: „Никога няма да постигна нещо значимо.“, „Не мога да го направя“, „Обърках всичко“.

Инструментите, с които да преборим проблематичните си мисли са много. Първият се нарича „промяна“. Това е момента, когато предизвикваме мислите си. Например „Наистина ли, мозък? Наистина ли прецаках абсолютно всичко според теб? Да, истина е, че сега всичко изглежда много трудно и определено допуснах някои грешки, като всеки човек, но ми се случват и някои хубави неща.“ Или пък „Не е драма, че съм качил/а няколко килограма. Никой, освен мен, не ги забелязва. Освен това не теглото ми ме определя като човек.“

Другият инструмент е „приемането“. Под приемане нямам предвид да приемаме съдържанието на мислите си като например „Това сигурно означава, че съм неудачник. Е, добре.“ По-скоро означава да приемем мисълта като такава – просто мисъл. Например „Уф, мозъкът ми отново ми повтаря, че съм неудачник“, или „Това е просто мисъл. Няма значение, продължавам напред!“.
Повечето проблеми са като вампири – изчезват през деня.

Принцип, който да следваме, за да не вярваме на всичко, което мислим? Ето го: Да не вярваме на нищо, което ни минава през ума след 22 ч вечер. Не бива да се повлияваме от кризата, в която изпада мозъкът ни в 2 ч посред нощ. Затова е по-добре да не взимаме жизненоважни решения или пък да се приемаме твърде сериозно, ако вече сме по пижама. Трябва да запомним: повечето проблеми са като вампири – изчезват през деня.

4. Надигащата се вълна повлича всички лодки след себе си

Ако предизвикаме себе си в една област, това ще ни се отплати в други. Например забелязвали ли сте, че като започнете тренировъчна програма, някак естествено започвате да хапвате повече салати и да подминавате сочното брауни? Или пък как като спрете да гледате телевизия, започвате да четете повече книги? Психолозите наричат това „генерализация“. Тя представлява приятен страничен ефект на снежната топка, свързан с усилията, които полагаме, за да подобрим начина си на живот.

Когато се научим, че можем да се обуем и да отидем на класа по зумба, без да сме намерили нужната мотивация и без да имаме настроение за това, ще можем да прилагаме това умение и за сериозните изпити, които ни предстоят например. Или когато разберем, че можем да дишаме бавно и дълбоко, за да си възвърнем спокойствието и да отидем на зъболекаря, който така ненавиждаме, ще можем да направим същото по време на турбуленцията в самолета, който обаче ще ни отведе в Париж през пролетта.

Концепцията е, че малките промени често катализират по-големи. Затова трябва да продължаваме напред и да се предизвикваме. Ще се изненадаме колко далече можем да стигнем.

5. Емоциите не траят дълго

Спомняте ли си как баба ви ви е подавала кърпичка и ви е успокоявала в трудни моменти с думите: „И това ще мине.“? Оказва се, подобно успокоение всъщност е валидно за всяка от емоциите, които изпитваме. Влагаме огромна част от енергията си в опити да не се чувстваме зле (да не споменаваме за големите количества алкохол, наркотици или храна), а всъщност негативното чувство не трае никак дълго.
Следващия път, когато се почувстваме ужасно, по-добре да се оставим на чувството да ни завладее, отколкото да го потискаме. Ще отмине по-бързо, отколкото си мислим.

Проучване, публикувано в списание „Мотивация и емоция“, подкрепя направените по-горе заключения. Учените наблюдават трайността на 27 различни емоции върху повече от 200 ученици и откриват, че тъгата се задържа сравнително дълго време, но много от другите негативни емоции – срам, страх, отвращение, скука, раздразнение – се изпаряват доста бързо.

Ето защо, нека бъдем търпеливи и оставим емоциите да отшумят по естествен път. В повечето случаи той е кратък.