5 мита за умишленото самонараняване

През годините са се натрупали множество митове, свързани с умишленото самонараняване. Това не е изненадващо, като се има предвид, че погрешните схващания и липсата на информираност често се пораждат, когато проблеми като преднамереното самонараняване се игнорират или се поставят в категория табу.

Митовете за умишленото самонараняване водят до това професионалистите в сферата на психичното здраве, роднините и приятелите на хората, които практикуват вредното поведение, погрешно да разбират същността на състоянието.

Вижте някои от най-разпространените митове за самонараняването:

Един от най-често срещаните стереотипи, отнасящи се за автоагресията е схващането, че преднамереното посегателство над собственото тяло е просто начин за привличане на вниманието на останалите. Много от хората, които практикуват умишлено самонараняване, не разговарят с никого относно проблемите си в продължение на дълъг период от време. Те се опитват да се справят с трудно преодолими и изключително силни негативни емоции, като прилагат маладаптивната практика. Активното търсене и искане на помощ – било то от приятели, роднини или професионалисти – представлява голяма предизивикателство за самонараняващите си индивиди.

Целенасоченото посегателство над собственото тяло често се приема като част от някои младежки субкултури като емо или готик. Докато някои изследвания са открили връзка между двете явления, все още не съществува заключително доказателство за твърдението, че саморазрушителната практика представлява просто част от някоя субкултура сред младите хора.

Битува и мнението, че момичетата се самонараняват много по-често от момчетата. Това обаче все още не е доказано. Момчетата и момичетата може да проявяват различно поведение, свързано с преднамереното самонараняване, и различни причини да посягат над собственото си тяло, но това не означава, че държанието на едната група е по-малко притеснително от това на другата.

Прочетете още:

• Какво представлява умишленото самонараняване

Съществува погрешното схващане, че на хората, които се самонараняват, им доставя удоволствие да си причиняват болка или харесват риска, свързан с този вид поведение. Изследователите не са открили доказателство в подкрепа на това твърдение, напротив. Саморазрушителното поведение често причинява на страдащите индивиди силна болка, но следва да се отбележи, че при някои депресията е притъпила всички емоции и ги е оставила безчувствени. Чрез акта на самонараняване те искат да си припомнят, че все още са живи, дори и това да означава да се наранят. Други описват болката, причинена от посягането над собственото тяло като вид наказание.

Преднамереното самонараняване понякога се възприема като опит за самоубийство от незапознатите със състоянието. За много от страдащите обаче то е способ за справяне с трудни за преодоляване емоции или обстоятелства, които предизвикват силни негативни чувства. Една част от самонараняващите се описват вредното поведение като стратегия, която им помага да оцелеят въпреки трудностите и проблемите си. Някои индивиди обаче, които практикуват саморазрушителната практика, имат суицидни мисли и е възможно да посегнат на живота си.