Виждаме това, в което вярваме – така ли е

Мозъкът ни може да предскаже резултата от действията, които предприемаме, като моделира реалността според очакванията ни. Ето защо ние виждаме това, в което вярваме.

В „Книгата на дните“ (1864) от шотландския автор Робърт Чембърс се разказва за един любопитен юридически казус: през 1457 година в град Лейвъни (Lavegny) са обвинени и изправени пред съда свиня и нейните прасенца, затова, че са изяли части от малко дете като така са причинили смъртта му. След дълги размишления от страна на съдебните заседатели свинята е осъдена на смърт за участието си в престъплението, а прасенцата – оневинени, тъй като били твърде малки, за да осъзнаят сериозността на извършеното от тях деяние.

Да изправиш прасе пред съда изглежда налудничаво в нашите очи, тъй като много от нас вярват, че хората осъзнават действията си и последиците от тях, което ги разграничава от другите животни. Докато едно дъвчещо прасе може и да не осъзнава какво точно дъвче, то човешките същества разбират своите действия и имат очаквания за последствията от тях.

Все пак, докато нашата идентичност и общество се градят на това самопознание, то психологията и неврологията започват да разкриват колко трудно е за нашия мозък да следи и най-простите ни взаимодействия с физическия и социалния свят. Изправен пред тези препятствия, мозъкът ни разчита на механизми, с чиято помощ свързва опита с очакванията и успява да прогнозира какво ще се случи оттук насетне. Макар подобни връзки между опита и очакванията често да са полезни, те могат и да отдалечат преживяванията ни от обективната реалност като замъглят типичното за човека проникновение, което го различава от прасетата в Лейвъни.

Работата на сензорните системи

Едно от предизвикателствата, с които се сблъсква мозъкът при контрола над действията ни е неясната информация, която получава той. Усещаме света около нас посредством воал от сензорни системи: периферните органи и нервните тъкани, които избират и обработват различните физически сигнали като например светлината, която ни заслепява или натиска, който усещаме върху кожата си. Макар тези връзки да са изключително сложни, сензорната част от мозъка ни се характеризира с една слабост, типична за много биологични системи: тези връзки не са перфектни, трансмисията понякога се прекъсва, а системата се затормозява от шумове – подобно на пукота, който се чува при зле настроена честота на радио, което заглушава основните звуци.

Предизвикателство №1: 2D и 3D измерение

Шумът не е единственото препятствие. Дори информацията да бъде пренесена съвсем точно, нашият сетивен опит все още би бил разпокъсан. Причината се крие в това, че сензорният ни апарат избира само „сенките“ на предметите от външния свят. За да разберем как работи нашата зрителна система, нека да се огледаме около нас. Ние избираме пространствени шарки, създадени от светлината, които отскачат от различните предмети и се приземяват на плоската повърхнина на окото. Тази двуизмерна карта на света е запаметена в зрителната зона на мозъчната кора и формира основата на това, което виждаме. Колкото и да е впечатляващ процесът, той поставя пред наблюдаващия задачата да възстанови реалния триизмерен свят въз основа на двуизмерната сянка, която е видял.

Като вземем под внимание опита, който сме натрупали, изглежда сякаш тази задача не е толкова трудна. Повечето от нас виждат света триизмерен. Например, когато погледнем дланта си, една конкретна двуизмерна сензорна сянка пада върху очите ни, след което мозъкът ни успешно я реконструира в 3D събирателен образ от кожа, плът и кости, който има формата на длан. Да реконструираме 3D предмет от 2D сянка инженерите наричат „зле поставен проблем“, или в основни линии проблем, който не може да бъде решен само с данните, които имаме пред себе си. В нашия случай причината е, че много и най-различни предмети хвърлят същата сянка като дланта. Как мозъкът ни успява да интерпретира вярно, при положение, че има много възможности?

Предизвикателство №2: Скоростта

Второто предизвикателство, с което се сблъскваме при упражняването на ефективен контрол върху действията си е проблемът със скоростта. Нашите сензорни системи трябва да изобразят бърз и непрестанен поток от постъпваща информация. Бързото усвояване и разбиране на тези динамични промени е от значение дори и за най-елементарни движения: много е вероятно да се залеем със сутрешното си кафе, ако не знаем точно кога чашата ще е до устните ни. И отново несъвършената биологична машина, която използваме, за да открием и пренесем сензорните сигнали, е тази, която затруднява мозъка ни в бързото пресъздаване на точна картина на това, което правим. А времето струва скъпо: за частица от секундата сигнали стигат от очите до мозъка, а само още няколко частици от същата секунда са необходими, за да използваме тази информация, за да контролираме действието, което извършваме. Макар и да става въпрос само за частици от секундата, именно те са необходимото време, за да различим мократа риза от сухата.

Способност за предвиждане

Дълго време психолози и невролози работят върху стратегиите, които мозъка ни да използва, за да преодолее проблемите, свързани с неяснотата на информацията и скоростта й на постъпване. Все по-убедителни са твърденията, че тези две предизвикателства могат да бъдат преодолени с помощта на предвиждането. Основната идея се гради върху факта, че наблюдаващият не просто разчита на текущия поток от информация, постъпващ към сензорните му системи, а също така я съчетава с очаквания, тръгващи „от общото към детайла“.

Тази идея не е съвсем нова. През 19-ти век, немският енциклопедист Херман фон Хелмхолц (Hermann von Helmholtz) предлага проблема с генерирането на надеждни възприятия от неясни сигнали да бъде решен посредством процес, наречен „несъзнателно заключаване“, по време на който наблюдаващият използва пасивни знания за света и така извиква в съзнанието си прецизни визуални образи.

През десетилетията тази идея навлезе постепенно в когнитивната психология, особено с концепцията „възприятията като хипотези“, изложена от британския психолог Ричард Грегъри (Richard Gregory) през 1970 година. Грегъри оприличава процесите на сензорно възприятие с научния подход: по същия начин, по който учените биха анализирали дадено доказателство, пречупено през призмата на тяхната теория, така и нашите сетивни системи могат да обработят неясната информация, която получават от сетивата ни, на база собствените си модели за заобикалящата ги среда.

Според по-новите интерпретации на тези идеи, мозъкът работи на принципа на Теоремата на вероятностите на Томас Бейс, като основава своите възприятия върху очакванията. През 1763 година английският статистик Томас Бейс публикува теорема, която описва как човек може да прави рационални заключения като комбинира наблюдението като процес с предишните си познания. Например почукването на капки вода в безоблачен летен ден по-вероятно означава, че сме забравили поливащата система включена, отколкото че е заваляло. Защитниците на теорията за мозъка на Бейс твърдят, че този тип вероятностно заключаване се случва, когато сензорните сигнали от типа „от детайла към общото“ се обработват, използвайки знанията „от общото към детайла“ за това кое е вероятно и кое – не.

Както става ясно, моделите на връзките в мозъчната кора – сред които има огромен брой връзки в обратна посока, тоест от общото към детайла – са в подкрепа на тези идеи. Неврологът Карл Фристън (Karl Friston) от Юнивърсити Колидж, Лондон, и неговите колеги разработват важен модел за една от мозъчните функции, наречена йерархично кодиране с цел предвиждане. Да вземем за пример зоната за ранна обработка на зрителната информация. Според теорията, на която лежи моделът, една популация от неврони кодира сензорната информация, постъпваща от външния свят, а друга представлява нашите настоящи „схващания“ за този свят и това, което той обхваща. Теорията също така гласи, че възприятието се разгръща като входящата информация се напасва към нашите „схващания“, като въпросните схващания са базирани на опита, който сме натрупали. От решаващо значение е, че тази широкомащабна свързаност между отделните зони ни дава възможност да използваме предишни знания, за да изберем кои наши схващания или вярвания са подходящи за конкретната ситуация. Това позволява на наблюдаващия да използва своите знания „от общото към детайла“, за да акцентира върху силата на сигналите, които очаква, и така да им придаде по-голямо значение, изграждайки си представа за възприятието.

Благодарение на предвиждането, което правим по време на възприемане на дадена зрителна информация, ние решаваме и проблема със скоростта. Когато предварително активираме сетивните части от мозъка, ние стартираме по-рано и сетивните системи. Изследване на невролозите Питър Кок (Peter Kok), Пим Мостърт (Pim Mostert) и Флорис де Ланг (Floris de Lange) разкрива, че когато очакваме да се случи дадено събитие, в зрителната кора се зараждат шаблони, преди да видим реално каквото и да е. Именно това ранно стартиране би могло да осигури начин за ефективна и бърза реакция.

Изграждайки възприятието си около това, което очакваме, ние също така преодоляваме проблема, свързан с неяснотата. Както Хелмхолц предполага, можем да създадем надеждни възприятия от неясна информация, ако дадем приоритет на най-вероятните интерпретации. Например когато гледаме дланите си, нашият мозък може да реши да заложи на „вярната хипотеза“, че това наистина са предмети, приличащи на длани, а не на някоя от другите, много на брой, възможности. Причината е, че мозъкът ни има много силни очаквания за видовете предмети, които срещаме.

Когато става дума за собствените ни действия, тези очаквания се базират на опита. През годините ние натрупваме огромен опит като извършваме различни действия и постигаме различни резултати. Началото се поставя още с бебешкото бърборене. Хаотичните ритници, махания с ръце и завъртания на главата при малките деца всъщност имат цел и тя е да изпращат по този начин различни команди за движение и да наблюдават какви са последствията от тях. Натрупването на подобен вид опит „действие-наблюдение на резултат“ изгражда връзките между моторната и сензорната активност, както и между действие и възприемане.

Една от причините да смятаме, че тези връзки се изграждат посредством процеса на учене се крие в тяхната гъвкавост, дори и при хора в зряла възраст. Дори и кратки периоди на учене могат да възстановят тези връзки, понякога по начини, които противоречат на анатомията на човешкото тяло.

Сканирането на мозъка илюстрира много ясно гореописаното. Ако видим някой да движи ръката или крака си, части от мозъка ни, които контролират тези крайници, също се активират.

Психологът Каролин Кетмър (Caroline Catmur) обаче провежда интересен експеримент, при който участниците потропват с дланите си, виждайки как другият потропва с крака. Подобни наблюдения могат да обърнат посоката на връзките. Обяснението е, че гледайки как някой потропва с крака, в мозъка на наблюдаващия се активират моторни зони, свързани с движението на ръцете. Подобни открития доказват, че тези връзки се научават като се проследяват вероятностите. Знанията за вероятностите могат да оформят възприятието ни като ни позволят да активираме определени шаблони на очакваните резултати от дадено действие в сензорната част на мозъка. По този начин можем да избегнем сензорната неяснота и бързо да намерим „правилната“ сензорна интерпретация.

През последните години група невролози представят една алтернативна гледна точка, според която ние подборно „отсяваме“ очакваните последствия от нашите движения. Защитниците заявяват, че за нас е много по-важно да възприемаме изненадващите и непредвидими части от света, като например, когато изпуснем неочаквано чашата с кафе. Филтрирайки очакваните сигнали означава, че сензорните системи съдържат само изненадващи „грешки“, които позволяват на ограничената честота на нашите сензорни вериги да се пренася само най-подходящата информация.

Крайъгълният камък на хипотезата за „отхвърляне“ представлява проучване, което показва, че активността на сетивната част на мозъка е по-слаба, когато можем да предвидим последиците от действията си. Ако усещаме допир върху кожата си или видим движеща се ръка, се активират различни зони от мозъка, които отговарят за осезанието и зрението. Въпреки това, има изследвания, според които, когато докоснем собствената си кожа, докато си подсушаваме ръцете или си докосваме дланите, активността в същите тези части на мозъка отново е понижена, в сравнение с активността, когато тези усещания идват отвън.

Даниел Йон (Daniel Yon) и негови колеги провеждат изследване, при което участниците са подложени на ЯМР и се записва мозъчната активност, докато извършват съвсем просто действие. Те движат пръстите на ръцете си и същевременно наблюдават движеща се ръка на екран. Всеки път, когато те извършват движение, ръката на екрана извършва очакваното от него движение също (движи същия пръст) или неочаквано движение (движи различен пръст). Анализът разкрива, че това, което предвиждаме, докато извършваме дадено действие сякаш изключва неочакваните сигнали и създава една по-ясна представа в сетивната част на мозъка, която се доближава повече до очакванията ни.
Направените открития ни навеждат на мисълта, че нашите очаквания предизвикват нервна активност, която кара мозъка ни да си представи, че последствията от действията ни са точно такива, каквито ние очакваме да бъдат.

През 2007 година психологът Казуши Маруя (Kazushi Maruya) прави експеримент като използва техника, наречена Бинокулярна конкуренция. По време на този тип експерименти участникът застава пред апарат, който му показва различни картини пред лявото и дясното око. Когато тези картини са в конфликт, обикновено едната от двете става доминантна. Маруя и колегите му поставят пред лявото око на участниците мигаща черно-бяла картина, а пред дясното – движеща се сфера. Интересното е, че когато учените настройват сферата на същите движения, които извършват участниците в експеримента, именно този образ „побеждава“ в съревнованието между двата. Осъзнатият опит тук отстъпва място на предвидимите последствия от дадено действие. Подобен тип експерименти показват, че сетивният ни опит се повлиява от действията, които извършваме.

Така например, усещането ни за това как тече времето може да бъде манипулирано от нашите действия. Когато вървим бавно, събитията около нас сякаш продължават по-дълго и сме склонни да виждаме неясни движения в същата посока, в която се движим и ние. Тъй като обикновено очакванията ни се сбъдват, синхронизирането на нашето възприятие със схващанията ни би могло да ни покаже много по-ясно как самите ние въздействаме на заобикалящата ни среда.

Предвиждането и социалните контакти

Една от най-атрактивните роли, които предвиждането ни предлага е да ни помага в общуването. В крайна сметка, човешките същества спазват определен набор от правила, когато се поздравяват, когато сменят посоката на разговора или когато реагират на нечие поведение. Най-разпространеният начин, по който хората реагират един на друг е чрез имитация. Сякаш наблюдаващият копира движенията на тялото на модел – жестовете, походката и прочие. Ако събеседникът ни си потърква лицето или си разтърси крака, е много вероятно и ние да го направим.

Но докато опитът, който сме натрупали, когато някой имитира нас, може само да подейства като улесняващо комуникацията средство, то как ние ще възприемем поведението на другите спрямо нас зависи единствено от несъвършените сетивни системи, които притежаваме. Дали механизмите за предвиждане могат да повлияят на начина, по който възприемаме имитацията у другите? Наистина се забелязва, че възприемането на възможните последствия от очакваното действие визуално е много по-осезаемо и с по-голям интензитет. Това усещане за предвидимост трае няколко секунди след нашите собствени движения, което означава, че механизмите ни са добре настроени в очакване на имитационните реакции не другите хора.

Засиленото усещане за възприемане на последствията може да изиграе важна роля в някои случаи. То улеснява откриването на приятел, който ни маха сред тълпата например.

Разбира се, понякога да използваме механизмите си за предвиждане може да се окаже безполезно, защото има случаи, когато очакванията ни не се сбъдват. Ако извършим стегнато движение с ръката, когато очакваме чайникът да е пълен, а той се окаже празен, то празният съд ще се ускори много по-бързо от очакваното. По същия начин, ако разкажем шега, която другите не разбират, то вместо смях, ще бъдем посрещнати с изненадани изражения и неловко мълчание.

Изглежда сякаш при тези сценарии би било неправилно за нас да променим сетивните си преживявания, за да приближим случващите се събития до собствените си очаквания: да променим възприятието си за скоростта на чайника като си мислим, че се движи по-бавно, отколкото всъщност се движи, или да „редактираме“ така израженията на хората, с които общуваме, че да изглеждат по-развеселени от шегата ни, само защото сме си мислели, че такава ще е реакцията им, преди да я разкажем. Такива заблуди по отношение на очаквания резултат от нашите действия е по-вероятно да настъпят, когато имаме по-бедна информация и очакванията ни имат по-голямо влияние.

Разминаване между очакване и реални последици

Въпреки това лесно можем да видим как подобни заблуждения ни вредят. Много от социалните, културните и правните институции функционират въз основа на идеята, че хората по принцип знаят какво правят и съответно могат да бъдат подведени под отговорност за това, което са направили или не са. Макар много често ние да изпадаме в заблуда по отношение на това, което сме очаквали, има случаи, когато тези заблуди могат да доведат до сериозни последствия. Например лекар с дългогодишен опит вероятно има категорични очаквания за това как ще реагира тялото на пациента на една сравнително рутинна процедура (лумбална пункция),което обаче би го подвело при необичайни реакции от страна на пациента след извършването на пункцията. Дали етичният или правен статус на лекаря променя факта, че е пренебрегнал симптомите при пациента? Усложнява ли се въпросът, ако приемем, че заблуждението на лекаря може да е резултат от лекарската експертиза?

Макар предвиждането на резултата да има и своите тъмни страни, светът не би могъл да съществува без него. Това е една от болезнените теми за психиатрите, защото често определени психични заболявания са свързани и с нарушена способност за предвиждане.

Способността за предвиждане при хора с психични заболявания

Особено интересни са случаите с „илюзии за упражнен контрол“, наблюдавани в някои пациенти с шизофрения. Шизофрениците споделят, че изпитват потискащото чувство, че действията им са продиктувани от външна, извънземна сила, която ги контролира. Ето какво разказва пациент с шизофрения на британския психиатър К.С. Мелър (C S Mellor): „Дланта и ръката ми се движат, пръстите ми взимат химикалката, но не аз ги контролирам. Това, което те правят, няма нищо общо с мен.“

Експериментални проучвания разкриват, че шизофрениците могат да изпитат затруднения при признаване на действията, които извършват. През 2001 година например психиатърът Никълъс Франк (Nicolas Franck) от Университетската болница в Лион, Франция, провежда експеримент, включващ пациенти с шизофрения и доброволци в отлично здраве. И на двете групи са показани видеа на извършени от тях действия, които обаче са с променени характеристики: било то удължаване на времетраенето на действието или пък нещо друго. Учените забелязват, че шизофрениците по-трудно улавят тези разминавания, което предполага, че имат нарушена представа за действията си. Този дефицит се обяснява с нарушения в механизмите, които биха им позволили да предскажат последствията от собствените им движения.

В заключение, все повече психолози и невролози са на мнение, че нашите очаквания играят ключова роля за това как усещаме действията си и последиците от тях. Предвиждането може да се окаже мощен инструмент за контрол на собствените ни действия в един неясен, по подразбиране, сензорен свят, но може и да ни представи по погрешен начин последствията, в случаите, когато очакванията ни не се сбъднат. Последното доказва, че познанието ни за самите себе си и за поведението ни не е така категорично и пълно. Когато става въпрос за действията ни, можем да видим това, в което вярваме. А понякога, може и да не знаем какво точно правим.