Защо умът създава проблеми, които не съществуват

Работата на мечтите ни започва да ни стресира, постиженията ни никога не ни се струват достатъчни, животът ни не е този, който сме си представяли…

Сякаш в себе си носим неуморим търсач на недостатъци, сякаш умът ни отказва да ни остави на мира, търсейки винаги несъответствие, трудност или нов „проблем“ за решаване… Парадоксът е, че дори без реални заплахи или конкретни проблеми, умът ни е способен да генерира тревоги, конфликти и драматични сценарии. С други думи, умът създава проблеми, които не съществуват, и ги подхранва с ирационални страхове и натрапчиви мисли.

Мозъкът – “експертният” детектор за заплахи

За да разберем защо умът създава проблеми, които всъщност не съществуват, първо трябва да разгледаме биологията. Човешкият мозък е преди всичко машина за оцеляване. Той е програмиран да предвижда опасности, защото в праисторически времена е било по-безопасно да се реагира прекалено на подозрително шумолене в храстите, отколкото да се рискува то да се окаже истински хищник.

Склонността да преувеличаваме риска и да си представяме най-невероятните сценарии, ни е запазила живи като вид. Същият механизъм е активен и днес – в свят, в който повечето заплахи вече не са хищници, а сметки, взискателни шефове или страх от социално отхвърляне. Мозъкът ни обаче не прави разлика между реална и въображаема опасност, затова продължава да бие тревога и да вижда проблеми там, където реално няма такива.

Проблемите са относителни

През 2013 г. психолози от Принстънския университет помолили група доброволци да наблюдават генерирани от компютър изображения на лица и да решат кое от тях им се струва „застрашително.“ Лицата са внимателно проектирани от учените, за да има както много страшни, така и съвсем безобидни. Когато участниците изчерпали будещите страх лица, започнали да посочват като плашещи и тези, които преди това смятали за безобидни. С изчезването на явните заплахи, определението им за „заплашително“ се разширило, за да включи по-широк кръг от лица. 

Изследователите стигнали до заключението, че нашата представа за проблеми и заплахи зависи от това с колко проблеми или заплахи сме се сблъсквали наскоро. Мозъкът ни не оценява внимателно колко опасна или проблематична е дадена ситуация, а я сравнява с предишните ни преживявания.

Това означава, че когато нямаме сериозни проблеми, ние си ги измисляме. Или както обясняват учените: „В море от мирни лица, дори леко заплашителните могат да изглеждат плашещи.“

Пристрастие към негативизма: Защо лошото винаги надделява?

Умът ни не е нито обективен, нито неутрален. Мисловният процес е пълен с умствени преки пътища и предубеждения, които макар и полезни за оцеляване, изкривяват възприятието ни за реалността.

Пристрастието към негативизма е един от основните фактори, които ни карат да създаваме несъществуващи проблеми и да виждаме опасности там, където ги няма. Причината е склонността ни да обръщаме повече внимание на негативната информация и да й придаваме по-голяма тежест, отколкото на положителната.

Това създава асиметрия в начина, по който обработваме събитията и разбираме света. Експеримент, проведен в университетите на Тексас и Чикаго, показва, че мозъкът реагира по-интензивно на стимули, които възприемаме като негативни и които предизвикват емоции като страх или гняв.

На практика това означава, че негативните събития привличат вниманието ни повече от положителните и генерират по-голяма мозъчна активност. И макар някога откриването на потенциална опасност да е било по-важно от това да се наслаждаваме на пейзажа, днес постоянното търсене на проблеми може да доведе до хроничен стрес и тревожност.

Тревожност: Съмнителното изкуство да се тревожиш за неща, които не се случват

В известен смисъл тревожността е олицетворение на ума, който създава проблеми, които не съществуват. Тя не е просто преходно емоционално състояние, а ментален модел, в който самото бъдеще се превръща в заплашителен сценарий. Животът в очакване на трудности, които рядко се случват – проектът, който може да се провали, болестта, която може да се появи, отхвърлянето, което изглежда непоносимо – генерира дифузно безпокойство, което се задържа през целия ден, сякаш имаме радар, който постоянно сканира за невидими опасности.

В най-крайни случаи този тревожен механизъм може да ескалира в панически атаки – реакция, при която тялото внезапно влиза в авариен режим без причина.

Иронията е, че „паническите атаки често се случват без очевиден спусък“, както обясняват специалистите от Mental Health Providers. Дори и да няма реална заплаха или конкретен проблем, преживяването е много реално за тези, които страдат от него. Разликата между това, което е във въображението, и това, което е осезаемо, изчезва, защото тялото и умът реагират така, сякаш опасността е точно пред нас.

Именно тук се крие трудността, но и ключът: разбирането, че тревожността и паниката не са индикатори за непосредствена вреда, а по-скоро израз на свръхактивен ум, който измисля проблеми и вижда рискове навсякъде. Разбирането на тази разлика е от съществено значение за преодоляване на паническите атаки и тревожността.

Всъщност предизвикателството не е да заглушите ума или да сведете до минимум тревогите, а да се научите как да различавате истинските опасности от създадените от ума проблеми. Осъзнаването на тази разлика позволява да излезете от постоянната бдителност и да живеете в настоящето по-спокойно.

И не забравяйте, ако тревожността пречи на ежедневието ви, психолог може да ви даде инструментите, с които да си възвърнете контрола и да намерите спокойствие. Не е нужно да се справяте сами с този процес.