Какво е дехуманизация

Дехуманизацията (или "деанимация" от латинската дума анима или душа) ни кара да гледаме на другите като на по-нисши или нечовеци до такава степен, че да се дистанцираме от тях мисловно, емоционално и по-специално да не изпитваме вина, когато ги пренебрегваме или злоупотребяваме с тях. Често срещан, макар и доста безобиден пример за дехуманизация, е този на човек, който мисли за своя партньор или дете като за домашен любимец, или дори като за голямо мече, с цел да пренебрегне многото му недостатъци.

Дехуманизацията е по-лесна, ако целевото лице е различно от нас например по възраст, пол, раса, религия, социална класа, сексуална ориентация или дори стил на обличане. Ето защо в ежедневието твърде често можем да срещнем хора в униформи, като чистачи, полицейски служители и сервитьори, които биват третирани само като автомати, лишени от човешки атрибути като чувства или семейства.

Пример: Преди няколко години в Бристол, Англия, избухват бунтове за откриването на нов супермаркет. Бунтовник изблъсква пет каменни плочи от покрива на една сграда върху полицейски служители. Една от тях се стоварва върху рамото на полицай и го събаря на земята. Вместо да изрази съжаление или угризения, първият продължава да се бунтува и дори възкликва: "Искам да открия това ченге, което ударих по главата. Искам да го направя отново." Бунтовникът е лишен от свобода за единадесет години и половина.

Друг пример: 62-годишна баба на 9-годишен внук от Уелс е на почивка в един от най-ексклузивните райони на Барбадос. Посред бял ден тя е жестоко изнасилена от непознат. Една година по-късно жената решава да говори открито за случилото се в национален вестник, за да разкрие лошото отношение, което е получила от властите на острова. Жената е убедена, че е щяла бъде убита, ако не си била спомнила за прочетеното някъде, което гласяло, че жертвата трябва да се опита да говори с изнасилвача по време на действието и да го накара да я види като човек, а не като обект на удоволствие.

"Ето защо му казах, че съм 61-годишна баба с четири деца и девет внука, и почувствах, че той леко омекна. Мисля, че разговорът с него ми спаси живота" - споделя тя.

За съжаление, дехуманизацията не се ограничава само до бандити и изнасилвачи. Тя може да се наблюдава и при достойни, почтени хора. Например тази психична защита често се активира при здравните специалисти, за да могат да се справят емоционално при постоянната среща със смъртта, болестите и съобщаването на диагнози.

В началото на 70-те години психологът Филип Зимбардо и колегите му пресъздават имитационен затвор със скрити камери и микрофони в мазето на Станфордския университет. Изследователите наемат 24 здрави, добре подбрани студенти, предимно бели мъже от средната класа и ги разпределят на случаен принцип в ролята на затворници или надзиратели. "Затворниците" имат за задача да останат в затвора 24 часа в денонощието, а "надзирателите" да "работят" в екип от трима души в осемчасова смяна. Експериментът, който е изключително критикуван както етически, така и методологически е планиран да протече 14 дни, но се налага да бъде прекратен след само 6 дни поради агресивното поведение на "надзирателите" и крайно неблагоприятните психологически реакции на "затворниците". Налага се 15 души (затворници) да бъдат изкарани по-рано от експеримента.

Дори Зимбардо, който действа като ръководител на затвора, пренебрегва дехуманизиращото поведение на охраната, докато студентката Кристина Маслах не му възразява. В книгата си "Ефектът на Луцифер" Зимбардо открито говори за експеримента, като отбелязва: "Само няколко души успяха да устоят на ситуационните изкушения да не се поддадат на опиянението от властта и господството, като същевременно запазиха някакъв вид морал и почтеност; очевидно не бях сред хората от този благороден клас." Експериментът в Станфордския затвор привлича голям интерес след ужасяващите злоупотреби, извършени в затвора Абу Гариб в Ирак, и често се цитира в подкрепа на важното влияние на ситуационните фактори върху човешкото поведение.

Дехуманизацията е особено често срещана по време на войни и конфликти, когато бива подбуждана от правителствата, в опит да се преследва или отхвърли опозицията. Ако хората могат да се разглеждат като по-малко хора, тогава всяка жестокост може да бъде оправдана. Йозеф Гьобелс, министърът на Имперско министерство на народното просвещение и пропагандата (Volksaufklärung und Propaganda) в нацисткия режим на Хитлер, безмилостно използва всички средства за пропаганда, с които разполага, за да разпали възраждащите се антисемитски настроения. Той приписва на еврейския народ вината за всички икономически и социални проблеми на времето, а след това ги обявява за "по-нисша раса", Гьобелс подготвя почвата за постепенното премахване на техните права и свободи, което неизбежно води до следващата стъпка - масовият геноцид на Холокоста.

Вие имате ли примери за дехуманизация? Споделете ги с нас в коментарите!