Как да постъпим, когато събеседникът ни говори твърде много

Често се случва по време на среща с приятели, колеги или на семейната сбирка един от присъстващите да говори почти през цялото време. Бихме могли да се намесим, но ефектът ще е временен. Ако човекът подхожда по този начин всеки път, подобни събирания стават досадни и неприятни за повечето. Накрая се оказва, че, научавайки кой ще присъства, останалите си измислят оправдания, за да не отидат.

Възможно е бъбривостта да се дължи на някои черти от характера. Има хора, които просто са твърде приказливи. Други пък са погълнати от себе си до такава степен, че забравят за останалите. А трети не умеят да намират баланс между говорене и слушане.

Понякога обаче поведението може да е предизвикано от конкретната ситуация. Тогава то лесно може да бъде предвидено и избегнато. Нужно ни е малко време, в което да слушаме, за да установим какво отключва силното желание за говорене и да опитаме да възстановим баланса.

7 стратегии за пълноценна комуникация с всички събеседници

Изборът на тактика зависи от ситуацията, от хората, които присъстват, както и от нас самите.

Промяна в структурата на групата

От структурата на групата до голяма степен зависи участието на нейните членове. Ако тя се състои от повече от шест души, е много вероятно някои от тях да не могат да се включат в разговора. Или, ако успеят, да е за кратко. Можем да ги разделим на по-малки групи от двама или трима души, което ще улесни комуникацията и ще даде възможност на всеки да участва. Ако самите ние страдаме от ситуацията, можем да отидем при друга групичка и да опитаме да започнем разговор. Добре е да сме застанали лице в лице, вместо един до друг. Не сме длъжни да бъдем част от голяма група, ако не се чувстваме добре там.
Ако все пак групата остане цяла, е важно тя да няма водач. Неформалната сбирка не е работна среща или учебен час. Усетим ли, че не сме на мястото си, можем вежливо да се оттеглим, за да си отдъхнем, поне за кратко.

Фокус върху темата на разговор

Повечето от нас притежават така наречения детектор на теми. С други думи, имаме способността да установим коя е основната тема на разговор и да реагираме подобаващо, като разкажем подобна случка или лично преживяване.

Ако темата например е пътуване, можем да споделим своите впечатления, без да ставаме многословни. Хубаво е през цялото време да следим реакциите на събеседниците си. Ако някой каже „Току-що се върнах от Лондон“, е съвсем нормално да го попитаме как е минало пътуването му. Хората, които имат склонност да говорят твърде много, не биха пропуснали възможността да разкажат за своето пътуване до Лондон, при това в подробности. Те нямат „детектори на теми“, а „Аз детектори“. В подобни ситуации бихме могли да направим кратка пауза, след което отново да насочим разговора към човека, който се е завърнал от Лондон.

Когато обсъждаме даден въпрос, обикновено всеки участник в дискусията надгражда първоначално дадената информация. Бъбривите хора използват чутото само като повод, за да ни залеят с информация, която е свързана основно с тях самите.

>>> 11 начина да определите дали сте скучни за останалите

Оспорване на статуса

В някои случаи доминиращата роля по време на разговор е резултат от погрешното схващане на човека, че е с по-висок статус от останалите в групата, било то заради по-богатата си експертиза или заради открояващите се, интересни преживявания. Той не спира да говори за себе си, защото така поддържа своя имидж. В такива моменти е добре да сменим темата или да покажем, че животът на другите също е интересен.

Много думи, липса на задълбоченост

Основният проблем може да не е продължителното време, в което някой говори, а фактът, че говори прекалено много по даден въпрос. Лингвистите правят ясно разграничение между дълбока структура (изразените идеи) и повърхностна структура (използваните думи, за да се опишат тези идеи). Ако човек говори твърде много по тема, лишена от дълбока структура, ненужното повторение на едно и също го прави да изглежда многословен и досаден, дори когато не е такъв.

Докато разговаряме с околните, е хубаво да се стараем да предоставяме достатъчно, но не и прекалено много информация. Ако прекалим, събеседниците ни ще се отегчат.

Ако искаме да съживим дискусията, можем учтиво да заявим кое от казаното вече ни е известно и да добавим нещо ново, базирано на нашия личен опит.

Промяна в поведението

Понякога може би дори не усещаме, че поощряваме някого да говори повече и повече. Когато кимаме и дори когато поклащаме глава, защото не сме съгласни, ние сякаш изпращаме послание на събеседника ни да продължи. Възможно е да го подтикнем да говори още, ако въздишаме, поглеждаме телефона си или просто гледаме встрани. Прекъсването също може да има негативен ефект, тъй като внася напрежение и мотивира говорещия да участва по-активно. Колкото и парадоксално да изглежда, ако искаме да го накараме да се успокои и да говори малко, трябва да спрем да му изпращаме сигнали чрез тялото си, да заемем неутрална позиция и да мълчим.

В същото време е добре да акцентираме върху желаното поведение и да покажем одобрението си всеки път, когато събеседникът ни прояви съобразителност и не прекалява с говоренето.

Директен подход

Ако не се притесняваме да бъдем директни, бихме могли да обясним на многословния си събеседник как ни се отразява непрекъснатото му говорене. Не бива да го критикуваме, а да го убедим, че е нужно да си постави граници. Можем например да го попитаме приятелски: „Съгласен ли си да даваме възможност на всеки да изрази мнение и да се изкаже?“.

Избирайки този подход, е важно да покажем, че слушаме какво ни казва той, но и да следим дали се спазва уговорката и дали ритъмът по време на дискусията наистина е променен. Не е изключено да не успява да се въздържи всеки път и да продължи да ни прекъсва. Нашата задача е да не се отказваме и да му напомним, че не сме довършили изречението си.

Тук е моментът да припомним, че между директен и безцеремонен подход има огромна разлика. Не би било добра идея например да засечем с часовника колко време през последния час е говорил нашият словоохотлив приятел и накрая да заявим пред всички: „В рамките на 60 минути ти говори 42, останалите си поделихме другите 18 минути. А имаше хора, които не успяха да се включат въобще.“

Не присъстваме на лекция, а на неформално събиране. Ето защо трябва да бъдем внимателни и добронамерени, без да унижаваме и злепоставяме човека.

Словоизлиянията като вътрешна потребност и форма на компенсация

Понякога нуждата да говорим може да има своето логично обяснение. Хората, които прекарват целия си ден на компютъра или пък се грижат за малки деца, жадуват за общуване със себеподобни. В такъв случай е по-добре да ги оставим да излеят душата си и да се настроят към непривичната им социална среда, в която присъстват само възрастни. След като им дадем време да разкажат за себе си, бихме могли да се включим, като изразим своята съпричастност за стреса в ежедневието им, и да сменим деликатно темата.

Накратко, склонността на някои хора да говорят твърде много, се дължи на дисбаланс между говорене и слушане. Нашата цел не е да му забраним да участва в разговора, а да възстановим баланса. Ако многословният ни събеседник не разбира, че ни напряга, или просто не иска да го признае, може би е добре да се запитаме дали искаме да продължим да общуваме с него.