Несподелената изповед на един тийнейджър

Гретхен Шмелцер е лицензиран психолог и автор на книги, свързани с преодоляване на психологически травми. Повече от десетилетие работи с деца и подрастващи, които са имали трудно детство и са настанени в рехабилитационни или психиатрични клиники. Стажът си като психолог завършва в Харвардското медицинско училище.

Дългогодишната й работа с тийнейджъри й помага да погледне на живота през техните очи. И, тъй като знае колко често родителите им се чувстват безпомощни, отчаяни и дори провалени, решава да напише писмо, което описва емоционалната буря, която бушува в душата на всеки подрастващ. Писмо, което да им каже: „Всичко е наред. Няма проблем нито във вас, нито в детето ви. Въоръжете се с търпение и… дишайте.“

„Скъпи родители,

пиша писмо, което ми се щеше да можете да прочетете, някога.

Сблъсъкът помежду ни. Аз се нуждая от него. Наистина. Не мога да ви го кажа, защото не намирам подходящите думи. Пък и… нямаше да звучи смислено. Но аз се нуждая от битките, които водим с вас. Изпитвам крещяща нужда от тях. Точно сега имам потребност да ви мразя. И не само това. Имам потребност да приемете и преживеете омразата ми. Трябва да се справите както с моята омраза към вас, така и със своята към мен. Нуждая се от тези наши сблъсъци, макар че мразя и тях. Няма никакво значение за какво се караме: късното ми прибиране вечер, ненаписаното домашно, мръсните дрехи, разхвърляната стая, честите ми излизания, непостоянството, променливото настроение, драматичния ми личен живот, липсата на приятели, лошите приятели. Няма значение. Имам нужда да водя тези битки с вас, а вие да ми отвръщате.

Отчаяно се нуждая някой да държи другия край на спасителното въже. Дръжте го здраво, докато намеря опора. Докато намеря здрава почва под краката си и спра да се олюлявам наляво и надясно. Не се чувствам сигурен в този свят, в който сякаш съм стъпил само с единия крак. Доскоро знаех кой съм, кои сте вие, кои бяхме ние заедно. В момента обаче съм напълно загубен. Търся докъде имам почва под краката си, докъде се простира моята територия и къде са нейните граници. Понякога единственият начин да го разбера е като дърпам онова въже. Когато избутам всичко, което е било част от живота ми, до ръба. Така си връщам усещането, че съм жив. Давам си поне една минута, в която мога да дишам свободно. Зная, че искате онова мило, сладко хлапе да се върне. Зная, защото и аз го искам. И точно този копнеж по безвъзвратно загубеното е толкова болезнен за мен.

Както казах вече, нуждая се от сблъсъците ми с вас, моите родители. Трябва да се уверя, че без значение колко неприятни, отблъскващи и непоносими са чувствата ми, те няма да унищожат нито мен, нито вас.

Имам нужда да ме обичате, когато съм най-нетърпим, невъзпитан, невъзмутим. Когато изглежда сякаш не ви обичам. Обичайте себе си и мен самия, точно сега, защото аз не съм способен. Зная колко ужасно е, когато не те харесват или ти лепнат етикета „лош“. Зная, защото изпитвам същото към себе си. Но за мен е много важно да понесете и това. Ако е нужно, потърсете помощ и от други възрастни. Аз в момента не мога. Няма проблем да намерите съмишленици и да си сформирате група за взаимопомощ за справяне с трудни тийнейджъри. Спокойно, не ми пречи. Позволявам ви и да говорите зад гърба ми, да се възмущавате, да се оплаквате от мен. Не ми пука. Просто не се отказвайте от мен. Не се предавайте в тази борба. От това имам нужда.

Точно тези битки ще ме научат, че мракът в мен не е по-силен от светлината...

Тези битки ще ми покажат, че лошите чувства не означават непременно край на приятелството, както и, че трябва да слушам вътрешния си глас, с риск да разочаровам някого.

Тогава ще настъпи мирът. Битката ще свърши. Бурята ще отмине. Аз ще забравя. Вие също. Но ще се случи отново. И пак ще се наложи да държите онова въже, моето спасително въже. И така година след година.

Да, знам, че в това, което очаквам от вас, няма нищо забавно и кой знае колко приятно. Вероятно няма да ви благодаря, че сте се справили, нито пък да призная, че имате принос за моето оцеляване. Като се замисля, по-скоро бих ви критикувал през цялото време. Ще ви се струва, че нищо от това, което правите, не е достатъчно. Въпреки това аз разчитам на вас, защото знам, че можете. Без значение колко често споря с вас, колко се мръщя или колко дълго мълча.

Моля ви, дръжте здраво другия край на въжето. И помнете, че вие правите най-доброто. Онова, от което имам нужда точно сега.“

С обич, Вашият тийнейджър