Нещата, които всеки, живеещ с хиперактивност, ще разбере

„Добре дошли в живота с хиперактивност и дефицит на вниманието, той е малко сложен, доста объркващ за страничния наблюдател и изпълнен с предизвикателства и върхове за покоряване." Така започва разказът на един човек, живеещ с дефицит на вниманието. А ето как продължава:

„Винаги съм се чудил какво би било, ако се появи кръстоска между енергийна напитка и Тасманийския дявол от анимационното филмче. Едва сега, в зряла възраст осъзнавам, че моят живот е идеална визуализация на идеята. Захарта, шоколадът и кофеинът се оказват като силни наркотици за мен. Всъщност първият път, когато пих мокачино, ми причерня и признавам, че нямам ясен спомен за случилото се след това, с изключение на факта, че главата ми опитваше да се пръсне на територията на градската библиотека. Като цяло само хората с моя проблем ще разберат, без да се замислят, особеностите, които срещам ежедневно.

Тактуване и потреперване

Историята на моя живот. Непрекъснато потропвам с крак и често не го осъзнавам. Това е продукт на усещането ми за непрекъснати залпове от нова и нова енергия, които получава умът ми. С времето и с малко усилия намерих механизми за справяне, които да ми помогнат за регулирането на енергията и това е един от методите ми. За съжаление, това кара всички около мен да полудяват.

Изключвам радиото и се напрягам дори за най-малкото съсредоточаване

Докато шофирам се налага да спирам радиото, за да отдам усилията си на пътната обстановка, защото то ангажира вниманието ми. Ако не го направя, това води до огромен излишък от енергия и до трупане на тревожност. Имам усещането, че мозъкът ми се обърква кое от сетивата ми се налага да потискам.

Как се озовах тук

Все още съм на вълна шофиране. Сигурно поне веднъж ви се е случвало да тръгнете от офиса с колата и да не помните как сте стигнали до дома — при мен това е ежедневие.
Това е доста объркващо явление. Силно се надявам да не съм засякъл някого карайки към дома, но се притеснявам доста и да не съм минал на червено на някое кръстовище, а да нямам спомен.

Често нещо ме подтиква да зарежа заниманията си, хвърляйки ме във въображаем свят

Случвало се е да зарежа дори обяда си, твърде развълнуван от нещо, което зная (или предполагам), че ми предстои в бъдеще. Да ми кажат „имам да ти казвам нещо, но ще е после“ е като да излеят електричеството от някой АЕЦ в мен. Буквално не мога да седна кротко, а чакането започва да умножава усещането ми за тревожност. Това честичко води до припяване на някоя песен, разходки навън, потропване или поклащане, само с цел да мисля по-ясно.

Милион и един незавършени проекта

Започнал съм няколко платна с маслени бои. Една дърворезба седи и чака довършване от месеци. Започнах да правя декорация по стените и така и не я завърших…
Списъкът продължава сякаш безкрайно. Трудно е, когато толкова много нови неща изглеждат толкова вълнуващи, когато ми дойдат на ум, а ако не ги започна, имам чувството, че главата ми ще избухне.

Защо не си завърших домашното

Дали за училище или е трябвало да направя нещо за работа, няма значение — просто имах още нещо за правене, едно задължение, което трябваше да изпълня у дома, но не го направих. Кучето ми беше изключително любвеобилно снощи. Драсках си в един скицник. Учех се да свиря на китара. Занимавах се с пренареждане на кухнята. Snapchat има нови филтри. Тренирах си мускулите на ръцете. Правих бисквити с приятелката си…. Всъщност всичко това на куп.

Всичко се разпилява

Имам усещането, че всеки път прекалявам, смесвам или просто обърквам нещата. Сякаш вкарвам цялата си енергия в нещо, с надеждата, че това ще компенсира краткостта на усилието. За да съм честен - понякога се получава.

Имената не са силната ми страна

Срещнал съм някого преди едва десет минути. Но как му беше името? Дали не беше Иван… или път Калоян? Доста дълго ще изброявам имена и няма почти никакъв шанс да се сетя, а няма да посмея да попитам, защото би било грубо да го забравя и след като повторят, а съм сигурен, че ще го сторя.

Случва ми се да звънна по телефона, за да мрънкам на приятелката си, че ми е забутала някъде телефона

Единственото, което ще уточня тук е, че става дума за един и същ апарат.
Трябва да призная и че ми се е случвало да си намеря четката за зъби в камерата на хладилника.

Оставането сам е необходимост

След тежък ден всеки се радва на малко приятна компания и подкрепа, а на мен ми се случва да драпам към дома само с надеждата да се затворя в някоя стая и да поседя тихо без да ме заговарят. Не, не съм сърдит на околните си, не съм ядосан на любимата и не съм тъжен. Просто съм физически изтощен и опитвам да разбера как да се фокусирам и над какво да се съсредоточа. 

Всички, които имаме хиперактивност и дефицит на вниманието, знаем прекрасно, че е много повече от това, което ви описах. Но просто искам да ви опиша част (макар и малка) от това, което наричаме свое ежедневие, а и понякога е добре да се надсмеем над собствените си проблеми."

По статията работи: Станислава Тонева
Източник: theodysseyonline.com
Снимка: noblemanmagazine.com