Но той ме обича! 6 изненадващи мита за извършителите на домашно насилие

Когато до нас достигне поредната история за човек, който е станал жертва на домашно насилие, въпросът "Как някой може да извърши подобно нещо?" започва да се върти в съзнанието ни. Клиничният психолог д-р Елън Хендриксен, която работи към Бостънския университет в САЩ, се опитва да разреши загадката, като анализира мисловните процеси на насилниците. Според американския психолог това, което преминава през ума им, не съвпада с очакванията на повечето хора.

Претърпелите малтретиране често погрешно разбират своите агресивни партньори. Имайки предвид манипулациите, които повечето насилници прилагат спрямо половинките си, не е изненадващо, че митовете за поведението и мислите на извършителите на домашно насилие са толкова широкоразпространени.

Разбира се, насилственото държание може да се наблюдава както от страна на жените, така и от мъжете. В тази статия д-р Елън Хендриксен разглежда домашното насилие в контекста на по-често срещаното разпределение на ролите в една нездравословна връзка. Това обаче не означава, че описаните примери не са универсални и общо приложими, независимо от пола на насилника и жертвата.

Много често упражняващият домашно насилие твърди, че миналата му половинка е предала доверието му. Обикновено той не предоставя аргументация за своите съмнения, а самата история за въпросното прегрешение е неясна и изпълнена с предположения и догадки. Използването на фрази като "Просто знаех." или "Всеки знаеше, че спи с друг." не е рядко срещано. Обвиненията срещу бившия партньор обаче са просто оправдание, което насилникът си измисля, за да посяга на сегашния. А жертвите си повтарят: "Той се държи така, защото онази луда жена се е държала толкова зле с него. Затова той е толкова ревнив спрямо мен."

Клиничният психолог д-р Елън Хендриксен обяснява, че мъжете, които проявяват насилствено поведение в интимните си отношения, почти винаги клеветят предишните си партньори. Злепоставящите разкази имат за цел да убедят сегашната приятелка, че миналите жени са били лъжкини и използвачки – накратко, най-неприятните и лоши личности на този свят. Ако обаче се направи анализ на изразите, които насилникът използва, става ясно, че той се опитва да се представи като жертва. Предишната приятелка е "виновна" за това, че е бил арестуван, тя му е "отнела" децата или не му е "предоставила" достатъчно лично пространство.

Подобни извинения служат за оправдаване на неприемливото поведение на агресивния партньор сега – насилие, ревнивост, интимни отношения с други жени, пълен контрол над социалния живот на жертвата. Отново и отново той повтаря: "Скъпа, бях толкова дълбоко наранен в миналото. Затова имам страх от дългосрочните връзки." или "Бившата предаде доверието ми. Поради това не искам да те изпускам от поглед."

Възможно е дори насилникът да твърди, че действията му – шамар, ритник или социалната изолация – са за доброто на половинката му. Така той я "спасява" от самата нея.

Според д-р Елън Хендриксен някои от мъжете, които нараняват своите партньори, са били малтретирани като деца. Но много други са успели да се справят с трудното си детство и са прекъснали жестокия цикъл от болка и агресия. Жертвите на домашно насилие не се превръщат автоматично в насилници. Проявата на симпатия и внимание към мъж, който е имал трудно детство, е разбираема реакция. Минало, изпълнено с нещастие, унижение и болка, не трябва обаче да служи като извинение за сегашното насилствено поведение.

Накратко: Мъжът насилник, който се оправдава с трудното си детство за проявите си на агресия и насилие сега, вярва, че болезненото минало му дава картбланш да наранява, вместо да се опита да се промени.

Вярно е, че хора, проявяващи насилствено поведение спрямо половинката си, могат да страдат от придружаващо психично разстройство. Двете неща обаче се различават. Замислете се за всички мъже и жени по света, които страдат от депресия, алкохолизъм или зависимост към наркотични вещества, но не нараняват своите най-близки хора. Допълнително, типичният насилник често функционира нормално. Не е рядкост той да поддържа добри отношения с голяма част от роднините си, да е успешен на работното място и да има голяма група от приятели – нито едно, от които не представлява признак за наличие на психично заболяване.

Друг аргумент, подкрепящ тезата, че упражняващият домашно насилие не страда от психично разстройство, е контролът, който той има над гнева си. Агресията не е предизвикана от заблуди, като насилникът ясно разбира например, че разговорът с друг мъж не е равносилен на изневяра. Въпреки това той пак физически малтретира своята приятелка или съпруга. Бързата промяна на поведението и възвръщане на хладнокръвието пред полицията или другите хора, означава, че на пръв поглед непредвидимите, гневни изблици са внимателно планирани реакции спрямо държанието на жертвата.

Насилниците наистина срещат трудности с това, как да контролират своите емоции. Когато упражняващият домашно насилие се чувства зле, той оставя гневът, тъгата и раздразнението да се натрупат, докато накрая не реши да намери отдушник в лицето на най-близкия си човек.

Много жертви погрешно смятат, че ако покажат достатъчно подкрепа и обич спрямо агресивния си партньор, домашното насилие просто ще спре. За жалост, това само утежнява ситуацията. Мъжът, който причинява болка и унижава половинката си, изисква непрестанно внимание, очаква грижа и похвали, но всички усилия от страна на партньора не са достатъчни за насилника.

Всъщност поведението му представлява противоположното на ниско самочувствие – той се чувства специален, заслужаващ непоколебима преданост и любов. За него е напълно нормално да смята половинката си за своя собственост и да я наказва, когато не получи това, което иска. За насилника неговата приятелка или съпруга трябва да е благодарна за свободата, която й се позволява, за финансовата подкрепа, която получава, и приятелите, които й е разрешено да има. 

Д-р Елън Хендриксен споделя, че индивидуалната терапия рядко успява да помогне на мъжете, които нараняват половинките си. Причината е, че насилниците не възприемат действията си като малтретиране, като дори смятат, че те са жертвите в случая. А на терапевтът не му бива предоставена всичката информация, за да може да изготви и приложи успешно лечение на клиента си.

Неефективно е и брачното консултиране в случаите на връзки, изпълнени с болка, унижение и срам. Първо, жертвите на домашно насилие са рядко напълно честни относно мъченията, които изживяват от ръката на партньора си, особено когато той се намира в същата стая, седящ в стола до тях, слушайки внимателно всяка една тяхна дума. Също така, терапевтът не може да осигури сигурността на жертвата извън кабинета. Казаното в кабинета може да доведе до сериозни изблици в дома в по-късен етап.

Този, който удря, заплашва и контролира, твърди, че всъщност обича половинката си. Разбира се, това може да е истина. Възможно е също насилникът да бърка желанието да притежава с чувството любов. Когато той казва "Обичам те.", това, което наистина има предвид, е "Притежавам те."

Д-р Елън Хендриксен насърчава действията на упражняващия домашно насилие да бъдат разглеждани в контекста на контрола и притежанието. Тогава в поведението на извършителя може да се забележи ясна тенденция. Не обичта, а чувството за собственост го кара да се ядосва, когато половинката му покаже внимание и грижа към останалите. Това е причината той да се чувства заплашен, когато други мъже говорят с партньора му. Именно егоистичните подбуди го подтикват да се опитва да ограничава действията на половинката си, да й казва какво да казва и мисли, както и да подронва самочувствието й.

Всеки, който е станал жертва на домашно насилие, може да се обади на Националната гореща телефонна линия 080018676/ 029817686, където да получи консултация и подкрепа.

Редактор: Нора Маркова
Източник: quickanddirtytips.com
Снимки: pexels.com