Как емоциите влияят на възприятието ни за време

Помните ли как в детската градина „времето за почивка“ ви се струваше безкраен низ от скучни моменти на принудителен покой? Замисляли ли сте се защо сега, когато ги чакате се нетърпение, ви се струва, че те летят?

Човешкото възприятие за време се променя с възрастта, но и с емоционалното състояние

Времето е неразделна част от нашето ежедневие, независимо от това дали бързаме да свършим нещо, почиваме, изпитваме емоция или се отегчаваме. Времето е винаги там, вездесъщо и нематериално, докато се разхождаме, слушаме музика, говорим по телефона дискутираме нещо с околните или спортуваме. Всички твърдим, че го усещаме, но реално обонянието, осезанието, зрението, слухът и вкусът не могат да подадат сигнали относно времето. Нямаме сетиво за него. Отсъствието на рецептор за време не ни възпрепятства, защото мозъкът е достатъчно ефективен инструмент за синхронизиране.

Възприятието за време през детството

Малките деца „живеят във времето“, без да осъзнават, че то минава. Те са способни да преценят правилно само периода, в който са натоварени с някаква задача, изискваща внимание. Малчуганите измерват времето спрямо това колко от него им е необходимо, за да я завършат.

„За тригодишното дете времето е многостранно свързано с всяко специфично действие“, обясняват специалистите. На възраст от 5-6 години детето е в състояние да преобразува продължителността на дадено действие с тази на друго, тоест прави съпоставка. То започва да осъзнава, че отделни времеви континууми съществуват независимо от действието, с което са ги свързвали досега.

С порастването неговото усещане за време се подобрява, тъй като се развива концентрацията и капацитетът на краткосрочната памет - процеси, зависещи от постепенното развитие на префронталната кора на мозъка. За да се определи времето, необходимо за дадена задача, на детето му е нужно да обърне специално внимание на това. Но също така се налага да запомни постъпващия поток от данни за същия период, без да губи концентрацията си. Така че страдащите от синдром на дефицит на вниманието трудно могат да преценят правилно продължителността на периода.

На петгодишна възраст малчуганите могат да подобрят преценката си за време, като бъдат научени да отброяват. Важно е да се уточни, че броенето не е толкова прецизно на този етап от развитието им. Осемгодишните вече могат да отчитат времето сами, но едва на 10 години възприятието им за него е сравнително точно.

От какво зависи субективната продължителност на времето?

През 1963 година възниква теорията, че възприеманото от мозъка ни субективно време се синхронизира с тиктакането на вътрешен часовник по същия начин, по който ежедневието ни се управлява от нормалния часовник (обективно изтеклото време). Учените успяват да моделират механизъм за измерване на времето — вид вътрешен часовник, състоящ се от пейсмейкър (излъчващ импулси) и носител, който ги приема и съхранява. Субективната продължителност на времето според тях зависи от броя натрупани импулси. Когато вътрешният часовник се ускори, броят на импулсите се увеличава, създавайки усещането, че времето минава по-бавно. Ако човек спре да обръща внимание на времето, импулсите блокират и не достигат до съхраняващия ги механизъм.

Въпреки че моделът на часовниковия механизъм е полезен при прогнозиране поведението на субектите, включени в психологически изследвания, в реалния живот той не може да се приложи или сравни с физиологичната функция на мозъка.

Мозъчна активност при оценка на времето

В началото на века Уорън Мек, професор по психология и невронауки в института за мозъчни науки „Duke“, Северна Каролина, разработва друг, по-реалистичен по отношение на физиологичните мозъчни функции модел. При него възприятието за време се улеснява от осцилаторната активност на мозъчните клетки в кората на мозъка. Активността на всяка осцилаторна клетка се характеризира със специфичен ритъм. Честотата на трептенията се установява от определени клетки в гръбначния стриатум – субструктура на базалните ганглии, разположена в основата на предния мозък.

"Всяка от тези мозъчни клетки има до 30 000 връзки със серия от клетки в кортекса, които се осцилират при различни честоти. Невроните в стриатума могат да четат кодовете на времето, излъчвани от осцилаторните клетки в кората на мозъка. Те влизат в действие, когато осцилаторната активност съответства на вече открити модели, съхранявани в паметта", обяснява Мек. При този модел оценките на интервалите от време произхождат от невронната активност. Мозъчните структури, участващи в обработката на данните, свързани с времето, се различават в зависимост от това дали оценяват продължителността на стимула (изрично време), или измерването на изминалото време, като разделят събития, които се очаква да се случат след няколко секунди или минути (имплицитно време).

"За продължителността, варираща от няколко милисекунди до няколко минути, както и за обработката на изричното и имплицитното синхронизиране не отговарят същите невроанатомични региони", казва Дженифър Кул, старши изследовател в Лабораторията по когнитивна невронаука в Университета на Марсилия. Тези разлики се дължат на факта, че "обработката на имплицитно време почти винаги се налага, за да извършат определен тип моторни задачи".

„Имам ли време за кафе преди работа?“ е въпрос, чийто отговор изисква изрично обработване на време, с цел да се оцени колко би отнело да се изпие топлата напитка“, обяснява Кул.

Преди всичко възприемането на времето от мозъка включва процеси, свързани с паметта и вниманието. Те създават впечатлението, че времето минава по-бързо, когато сме заети, или правим нещо забавно или вълнуващо. Времето лети дори когато сме влюбени. Изчакването на бойлера да стопли вода, за да си вземем душ, винаги кара времето да тече твърде бавно.

"Обработването на данните, свързани с времето, се дължи едновременно на паметта и отделеното внимание, което означава, че говорим за цялостна функционална мрежа, а не за определен регион. Това със сигурност обяснява защо няма неврологични или психиатрични разстройства, произтичащи от дефицити, свързани с обработката“, разкрива Кул.

Допаминът е основният невротрансмитер, участващ в обработката на времето. Допаминовите агонисти (съединения, които активират допаминови рецептори) са склонни да ускорят възприемането на времето и да създадат впечатление, че то минава по-бързо. Такъв е случаят и с някои упойващи вещества като кокаина, който подобрява ефекта на допамина. Обратно – невролептиците, използвани за лечение на шизофрения, потискат неговия ефект, създавайки впечатлението, че времето тече по-бавно.

Последните изследвания от неврофизиолози и химици, свързани с обработката на времето, показват как емоциите могат да ускорят или забавят възприемането му. През 2011 г. професор Сандрин Гил, преподавател по познание и учене в университета в Поатие, Франция, публикува проучване как промените в емоционалното състояние на субектите, причинени от гледането на филми, засягат чувството за време. Психолозите показват на студентите части от филми, за които е известно, че предизвикват страх (филми на ужасите) или тъга (драми). Също така те учените им излъчват т.нар. "неутрални" кадри (прогнози за времето или актуализации на фондовия пазар). След това студентите са помолени да оценят продължителността на визуалния стимул.

Как страхът променя представата за време?

"Изкривяването на времето, предизвикано от страха, е най-забележимо. Студентите са усетили периода осезаемо по-голям, отколкото е. Страхът предизвика състояние на възбуда, което ускорява темпото на вътрешния часовник. Това състояние включва разширени зеници, учестен пулс, повишено кръвно налягане и мускулни спазми. Всъщност то е форма на защитен механизъм, предизвикан от заплашителна ситуация, тъй като тялото се подготвя да действа - като атакува или като избяга." Психолозите наблюдават подобна тенденция за надценяване на времето и при тригодишни деца, изложени на заплаха.

Тъгата не засяга възприятието за време

Неочаквано за учените тъгата не засяга възприятието ни за време, защото чувството, което изпитваме при гледане на тъжен филм, не е достатъчно силно, за да забави физиологичните ни функции“. Въпреки това, не може да се твърди същото за периодите на дълбока тъга и тежка депресия. Продължават да се провеждат проучвания и върху начина, по който здрави хора, практикуващи медитация и релаксация, възприемат времето. Учените търсят отговор на въпроса дали е възможно тези практики да им помагат „да излязат от него.“

Изследователите разглеждат как протича субективното време, докато наблюдаваме някой, който се срамува. Тогава ни се иска да разберем причината за срама и се разсейваме от времевата обработка, което ни кара да възприемаме очакваното време като по-кратко от обективното. Тази способност се развива след осемгодишна възраст, защото едва тогава децата се запознават със същността на срама като чувство.

Теорията за познанието помага да се обясни как възприемането на емоциите на другите променя чувството за време.

Усъвършенстваното когнитивно средство зависи от вътрешния процес, който имитира или симулира емоционалното състояние на друго лице, позволяващо ни да разберем как се чувства. Когато тийнейджър прекарва време с по-възрастен, който говори и ходи по-бавно, вътрешният му часовник се забавя. Съществува и субективно забавяне на времето, което засилва социалното взаимодействие между хората.

Мимическо контактуване

Учените експериментират с мимическото контактуване, водещо до уеднаквяване на вътрешните часовници, като възпрепятстват мимиката по изключително прост начин - чрез поставяне на химикалка между зъбите на човека. Така се оказва, че емпатичната връзка бива блокирана. Вътрешният часовник е постоянен и независим от емоциите, които наблюдаваме в другите. Други проучвания показват, че дори хората, които са си поставили ботокс, съответно имат по-слаба подвижност на лицето, започват по-трудно да възприемат емоциите на околните. Усетът им за време се променя.

Учените считат, че субективното възприемане на времето разкрива много за емоционалното ни състояние. Защото изкривяването, причинено от емоцията, не е резултат от неизправност в субективното измерване, а е илюстрация на вътрешна способност за адаптиране към заобикалящите събития.