6 лоши съвета, които даваме на децата си, за живота

от 09 авг 2017г., обновено на 30 окт 2020г.

Повечето от нас желаят успех за децата си. Ето защо им предаваме нагласи, които според нас ще им помогнат да постигнат целите си. Оказва се обаче, че много от широко разпространените теории по въпроса се оказват контрапродуктивни.

Разбира се, тези теории могат да дадат резултати в краткосрочен план, но в крайна сметка могат да доведат до бърнаут и (забележете!) по-малко успех. По-долу сме изброили някои от най-вредните неща, на които учим децата си за успеха, и с какво да ги заместим.

Прочетете още:

От родителя зависи сигурният неуспех

Това, на което учим детето:

"Фокусирай се върху бъдещето. Дръж погледа си върху наградата!"

Какво да го научим вместо това:

"Живей (или работи) в настоящия момент!"

Трудно е да бъдем плътно фокусирани през цялото време. Проучванията показват, че умът ни е склонен да блуждае през 50% от времето, през което сме будни. Когато умът ни блуждае, често се замисляме за миналото или се притесняваме за бъдещето, което буди отрицателни емоции като гняв, съжаление и стрес.

Умът, който непрекъснато се опитва да се съсредоточи върху бъдещето - от това да получим добри оценки до кандидатстването в университета, - ще бъде податлив на повече тревожност и страх. Докато лекият стрес може да служи като мотиватор, то дългосрочният, хроничен стрес вреди на здравето и интелектуалните способности (внимание и памет). По този начин прекаленото съсредоточаване върху бъдещето всъщност може да възпрепядства нашите успехи.

Децата се справят по-добре и се чувстват по-щастливи, пребивавайки в настоящия момент. Известно е, че когато човек се чувства щастлив, учи по-бързо, мисли по-креативно и решава задачите пред себе си по-лесно. Проучванията показват, че усещането за щастие ни прави 12% по-продуктивни. Положителните емоции ни правят по-устойчиви на стрес, преодолявайки предизвикателствата и неуспехите по-бързо.

Със сигурност е добре децата да имат цели, за които да работят. Но вместо да ги насърчаваме винаги да се съсредоточават върху следващата цел в списъка със задачи, нужно е да им помогнем да остават фокусирани върху настоящата задача или стъпките, нужни за справяне с нея.

Това, на което учим детето:

"Стресът е неизбежен. Насили се и действай!"

Какво да го научим вместо това

"Научи се да разпускаш!"

Децата се чувстват неспокойни. Притесняват се за оценките и често са под натиск да се справят по-добре в училище. Най-обезпокоително е, че все по-често се наблюдават самоубийства, предизвикани от стреса, при децата.

Начинът, по който водим живота си като възрастни, често дава послание на децата, че стресът е неизбежна част от житейския успех. Живеем в състояние на преумора, външен и вътрешен натиск, а в края на деня сме толкова прегрели, че използваме алкохола, сънотворните или антидепресантите, за да разпуснем.

В крайна сметка това не е добър начин на живот, който да служи за модел на нашите деца. Не е изненадващо, че изследванията показват, че учениците, чиито родители прегарят на работа, са по-склонни от своите връстници да прегарят в училище.

Нужно е да научим децата си как да бъдат по-устойчиви в условията на стрес. Въпреки че не можем да променим факта, че работата и животът налагат да се сблъскваме с трудности, то можем да използваме техники като медитация, Йога и дихателни упражнения, за да се справяме с натиска, пред който сме изправени. Тези инструменти помагат на децата да се възползват от функцията на парасимпатиковата си система - да се "демобилизира", т.е. да се успокоява и да пази енергията си (в противовес на стресовия, мобилизиращ организма ни, отговор за "борба или бягство").

Това, на което учим детето:

"Бъди зает!"

Какво да го научим вместо това:

"Наслаждавай се на нищоправенето!"

Дори в свободното си време хората от западните общества са склонни да ценят положителните емоции с висока интензивност (като вълнение), за разлика от емоциите с ниска интензивност (като спокойствие). Обратното е вярно в източноазиатските страни. Това означава, че графикът на нашите деца често е препълнен с извънкласни дейности и семейни почивки, което им дава малко време за бездействие.

Няма нищо лошо във вълнението, забавлението и новите преживявания. Но вълнението (като вид стрес) ни изчерпва физически, задействайки системата за "борба или бягство". По този начин можем несъзнателно да подтикнем децата си да горят енергията си след училище или през почивните дни, което им оставя по-малко ресурси в моментите, в които имат нужда най-много от тях.

Нещо повече, изследванията показват, че е по-вероятно да ни хрумнат брилянтни идеи, когато не се съсредоточаваме (знаете, онзи момент, в който си казвате "ха!" под душа например). Така че, вместо непрекъснато да планираме дейности за децата си, е нужно да планираме време, в което да бъдат оставяни на спокойствие. Децата могат да превърнат всяка ситуация (независимо дали в чакалнята или в училище) във възможност за игра. Нужни са им успокояващи дейности като четене на книга, разходка с кучето или просто да си лежат под някое дърво, взирайки се в облаците - всичко това им позволява да гледат на останалата част от живота си по-центрирано и спокойно. Времето за безделничене помага на децата да бъдат по-креативни и иновативни. Но най-важното е, че едно такова време ще им помогне да се научат да релаксират.

Въпросът тук не е никога да не ги предизвикваме да правят нови неща или да ги лишаваме от възможности за учене, а да не прекаляваме с ангажирането им до такава степен, че да нямат възможност да учат и играят самостоятелно, да остават насаме със себе си. Нужно е да се научат да бъдат щастливи, бъдейки, а не задължително и само, правейки.

Това, на което учим детето:

"Развивай силните си страни!"

Какво да го научим вместо това:

"Прави грешки и се научи да се проваляш!"

Склонни сме да идентифицираме децата си със силните им страни и с дейностите, които им се отдават естествено. Всички сме чували някой да казва "детето ми е роден математик", "детето ми е роден философ","детето ми е роден художник" и други подобни. Но изследване показва, че този начин на мислене всъщност поставя детето в границите на дадена "персона" и прави по-малко вероятно да опитва нови неща, в които има някаква вероятност да не е толкова добро. Когато детето получава похвала предимно за това, че е атлетично например то по-рядко иска да напусне зоната си на комфорт и да се пробва в театрална група. Последното може да бъде причина за тревожност и депресия, когато животът го сблъска с неуспех или предизвикателство. Защо това е така? Защото то вярва, че ако се сблъска с препятствия в дадена област, това го прави "недобро" в нея.

Това, на което учим детето:

"Знай слабостите си и не се размеквай!"

Какво да го научим вместо това:

"Отнасяй се добре със себе си!"

Склонни сме да мислим, че критиката е важна за самоусъвършенстването. Но макар самосъзнанието да е важно, по невнимание често учим децата си да бъдат твърде самокритични. Ако кажем на детето, че трябва да се опитва да бъде по-дружелюбно и отворено например, то може да приеме това като критика към неговата естествено интровертирана личност.

Изследванията върху самокритиката показват, че тя е самосаботажна. Тя поддържа фокуса ни върху това, което не е наред с нас, понижавайки нашата увереност. Последното ни кара да се страхуваме от провал, което вреди на постиженията, кара ни да се отказваме по-лесно и води до вземането на лоши решения. Самокритиката ни прави по-предразположени към тревожност и депресия, когато сме изправени пред дадено предизвикателство.

Вместо това, нужно е да насърчаваме децата да развиват самосъстрадателна нагласа. Това означава да гледат на себе си, както биха гледали на приятел, когато претърпяват провал или изпитват болка. Последното не означава, че децата да са снизходителни към себе си или да се пускат по течението, когато нещата се объркат, а да се научат да не се самонараняват. Срамежливото дете например, способно да изпитва съчувствие към себе си, ще знае, че няма нищо лошо в това да изпитваш срам понякога и че личността му просто не е толкова експресивна, колкото тази на околните, ще знае още, че може да си постави малки, изпълними цели, за да излезе от черупката си. Това мислене ще му позволи да поглежда отвъд предизвикателството, да развива нови социални умения и да се учи от грешките си.

Това, на което учим детето:

"Живеем в свят, в който хората се изяждат един-друг, така че стреми се към върха!"

Какво да го научим вместо това:

"Показвай емпатия към другите!"

Изследванията показват, че още от детска възраст нашите социални връзки са най-важният предсказващ фактор за нашето здраве, благополучие и дори дълголетие. Полагането на основи за положителни взаимоотношения с другите е от съществено значение за нашето благосъстояние, което на свой ред влияе на интелектуалните ни способности и максималния успех.

Освен това, нека не се лъжем - да сме харесвани е един от най-силните предиктори на успех, - независимо от действителните ни умения. Изледванията показват, че емпатията към околните и изграждането на поддържащи взаимоотношения, вместо фокусиратето върху себе си, ни прави по-успешни в дългосрочен план. Стига да не оставяме хората да се възползват от нас, разбира се.

Децата са естествено състрадателни и любезни. Но както психоложката Жан Твен пише в книгата си "Поколение Аз", младите хора са все по-активни. Ето е важно да насърчаваме естествените инстинкти на децата да се грижат за чувствата на останалите и да влзиат в обивките на другия.

Вярно е, че живеем в труден свят, но би било много по-малко трудно, ако всички наблягахме по-малко на конкуренцията и повече на разбирането.