Как теорията за привързаността ни помага да изградим здрави връзки

Връзките на Лизи винаги са завършвали по един и същи начин – на втората или третата среща нещо се обърква и те приключват. Тя мечтае за близост, но в момента, в който усети, че я получава, се плаши и се отдръпва. Години наред си задава въпроса защо, докато не попада на теорията за привързването. Там намира отговорът, който винаги е търсела – избягващ стил на привързаност. Всичко, което прочита, й се струва до болка познато. Сякаш описва нея, живота й. Търси близост, но и се тревожи, че хората накрая все пак ще я изоставят. „Наредих последното парченце на пъзела“, споделя жената.

Заблуди, свързани с теорията за привързаността

Д-р Паскал Вартика, доцент по психология в Университета на Есекс, посвещава две десетилетия на изследвания върху привързаността. Според него теорията дава „едно от най-добрите обяснения“ за различията в начина, по който хората търсят подкрепа и близост. Той признава, че е щастлив от факта, че теорията добива все по-широка популярност, но е и притеснен, че може да бъде разбрана по „остарял, заблуждаващ, а понякога дори опасен начин“. Според него един от проблемите е, че хората си правят прибързани и твърде общи изводи и я използват в неправилен контекст, което означава, че тя може да се окаже неподходяща за интерпретиране на човешкото поведение. Той подчертава, че от появата си теорията за привързаността се е променила значително.

Стилът на привързване може да се промени

Според доц. Вартика една от най-големите заблуди е, че стиловете на привързване са фиксирани. Въпреки че има редица изследвания, според които стиловете са относително устойчиви във времето, ученият смята, че е напълно възможно да настъпят и промени. „Добрата новина е, че сигурният стил на привързаност е най-стабилен. С други думи, веднъж добиеш ли увереност и сигурност, вероятността да станеш несигурен е много малка“, пояснява психологът.

Неговата теория гласи, че привързаността често се видоизменя в периоди на преход, особено през юношеството, когато младежите започват да се сближават с хора извън семейния кръг. Събития като начало на нова връзка, раздяла или смърт на близък човек също могат да окажат влияние. Но доц. Вартика подчертава, че промяната е плавна, а хората, които не могат сами да прекъснат разрушителния модел на поведение, би било добре да потърсят професионална психологическа помощ.

Именно тези нюанси, които описва ученият, биват забравени, когато се обсъждат теорията за привързаността, смята Лизи. Според нея има хора, които прибързано поставят етикети на другите и не проявяват емпатия, но не по-малко важно е човек да се самоанализира и да осъзнае, че има проблем, с който трябва да се справи. „Аз разбрах, че моето избягващо поведение е токсично и че би било несправедливо, нечестно, да започна връзка с някого, докато не го коригирам“, признава жената. Разбира се, това не означава, че не е способна да създаде здравословна, пълноценна връзка. Просто трябва да работи върху страховете си.

Как се случва преминаването към сигурен стил на привързаност

Д-р Амир Ливайн е изиграл важна роля в живота на много хора с избягващ стил на привързване. Първата му книга Attached е публикувана през 2010 г. и се продава по целия свят. В новата си книга той насочва фокуса към начините, по които човек може да премине към сигурен стил на привързване.

Ролята на SIMI за изграждане на сигурен стил на привързване

Ливайн твърди, че част от решението се крие в така нареченото SIMI – незначителни на пръв поглед взаимодействия/ контакти с околните. Такива са например съобщение от приятел, който пита как прекарвате уикенда, или усмивката на непознат човек.
"Мозъкът постоянно търси подобни дребни социални взаимодействия. Именно това е привързването – система за наблюдение, която търси знаци, че сме в безопасност“, пояснява Ливайн. Тези взаимодействия постепенно оформят очакванията на мозъка от връзките, които изграждаме. Положителните преживявания ни уверяват, че можем да се доверим на хората. С тяхна помощ човек може да премине бавно от избягващ в сигурен стил на привързване. И обратно, всеки забавил се отговор от приятел или провален заради него план отключва лека стрес реакция в нервната система. Специалистът е на мнение, че е напълно възможно да прибягваме до различни стилове на привързване с различните хора.

Сигурните връзки като средство за справяне с избягващото поведение

Добра стратегия за справяне с избягващото или несигурно поведение е да идентифицираме връзките в живота ни, които ни карат да се чувстваме сигурни и спокойни и да ги използваме като „тренажор за добиване на повече сигурност като цяло“.

Анализ на семейната динамика

Концепцията, че сигурността може да се изгради чрез взаимоотношенията, които поддържаме в момента, се различава от наложилата се представа за привързването единствено като резултат от събитията в нашето детство. За някои теорията на привързаността може да постави началото на важна трансформация, да ги подтикне да преразгледат семейните отношения, което от своя страна да предизвика негативни емоции и дори презрение. Ливайн обаче допълва: „Важно е не само от къде започвате промяната, а какво се случва по-нататък. Ако научите повече за себе си и успеете да продължите напред, то целият процес на самоанализ е бил полезен. Ако обаче се чувствате съкрушени, нещастни или объркани, значи нещо не е както трябва, защото хората наистина могат да се променят.“

Силни страни на несигурния стил на привързване

Писателят казва още, че несигурният стил на привързване може да има и предимства. Тревожните личности често долавят и най-слабите сигнали във взаимоотношенията си. Те забелязват едва доловими промени в настроението, тона и поведението на околните, които не всеки би видял. Избягващите хора пък могат да бъдат изцяло независими и да се представят добре, когато са под напрежение.

Доц. Вартика споделя мнението на Ливайн, че стиловете на привързване не бива да се разглеждат като „лоши“ или „добри“ и подчертава, че всеки от тях има своите недостатъци и носи рискове, които не бива да се подценяват. И двамата учени все пак са категорични, че теорията за привързаността е най-полезна, когато помага на човека да разпознае и коригира разрушителни модели на поведение, а не когато го определя.