Не е важно какво казваш, а как го казваш

Езикът служи основно за изграждане и поддържане на социалнише взаимоотношения.

Децата повтарят и най-странните неща, казани от майките им. Майките гукат на бебетата си, а те отвръщат с приблизително същия звук. Всъщност няма голямо значение какво се казва — в крайна сметка мъничето не разбира казаното. От значение е как нещо е казано — това то разбира. Езикът, който майките използват с децата си, е съвсем различен от обикновената реч. Диапазонът е по-голям, ритмите са по-редовни и има много повече повторения. С други думи, майчиното гукане има много общи черти с музиката.

Няколко теоретици разглеждат връзките между майчиното гукане, музиката и еволюцията на езика. Например антропологът Дийн Фалк предполага, че езикът се е развил от вокализациите на майките, които успокояват своите бебчета. Въпреки че точните звуци ще се различават от култура до култура, актът на майките, които отглеждат и гукат на децата си, докато ги прегръщат, е универсално човешко поведение, за което се предполага, че има дълбоки еволюционни корени. Според хипотезата за майчиния език на Фалк езикът се развива от майчините вокализации, които с течение на много поколения придобиват смисъл. С течение на времето тези вокализации се превръщат в начин за комуникация между членовете на семейството. След много поколения се разпространяват в цялата общност, докато всички в групата започват да говорят на същия език.

Други изследователи също виждат музикални корени в еволюцията на езика. Археологът Стивън Михен предполага, че това не е самостоятелно майчино гукане, а по-скоро пеене, което прераства в реч. Ясно е, че съществува връзка между музиката и словото, но точната природа на тази връзка не е ясна и учениците обсъждат накратко кое е началното. Подобно на Дийн Фалк, Стивън Михен твърди, човешките майки са поставили началото на всичко това, успокоявайки бебетата си. А с времето безсловесните песни, които са ползвани за целта, са били разделени на смислени единици, които са се превърнали в думите на първия език.

Според теорията на Михен навикът да се пее на бебетата се разпростира върху други ситуации, като религиозни церемонии и координиране на груповото поведение. Скандирането на простички срички е често срещана черта в религиозните практики дори сега. Будистите пеят сутри на древен санскрит, който не разбират, а мюсюлманите рецитират стихове от корана на класически арабски, съвсем различен от съвременните диалекти. Има места, където все още част от католическите меси се провежда на латински, за да се спазва традицията. Музикалните вокализации се използват за координиране на групови дейности извън религиозните практики. Някои армейски структури използват песенна вокализация, с цел координиране на движения - и това е само прост пример, който визира възможността за употреба на звука за организиране на дейността.

По този начин Михен предполага, че както музиката, така и езикът произхождат от един и същи източник, а именно от дълбоките социални взаимоотношения на древните хора. Той представя теорията си в книга, наречена "Пеещите неандерталци". Въпреки това, важно е да се отбележи, че Михен използва понятието неандерталци доста свободно, отнасяйки го към ранните хора като цяло, а не само към вида Homo neanderthalensis. Социалните аспекти за възникване на езика са подробно разглеждани и от психолога Робин Дънбар. "Нашите братовчеди - шимпанзетата - живеят в сравнително сложни общества, в които изграждат и поддържат социални взаимоотношения чрез взаимно пощене. Въпреки че грижата служи за хигиенна цел, почистването на козината и кожата от паразити и мръсотия се употребява още за скрепяване на социалната структура.“ Хората също се занимават със социална грижа, но според Дънбар сме открили по-лесен и ефективен начин за изграждане и поддържане на взаимоотношения — разговорът. Неговата социална хипотеза за поддържане и заздравяване на отношенията предполага, че клюките служат на една голяма цел — изграждането на социални структури, както и пощенето при шимпанзетата.

Тези три хипотези се съсредоточават върху социалните аспекти за използването на вокализация, носеща смисъл, и не отговарят на въпроса за спецификата на зараждане и развитие на езика. Но ни предизвикват да мислим за словото. Традиционните подходи като тези, предприети от лингвиста Ноам Чомски, разглеждат езика като система за предаване на мисли от един човек на друг. Разбира се, че езикът може да се използва за предаване на информационно съдържание. И все пак, двама приятели ще си говорят с часове и щом се разделят нещото, останало в паметта, им ще е добре прекараното време, а не подробностите за самия разговор. С други думи, не съдържанието е важно в случая, а по-скоро комуникацията, предизвикваща емоции, т.е. изграждането на взаимно доверие и обич. Разговорът с приятели е изключително сходен с гукането и не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.