Синдром на фалшивата надежда – признаци и съвети за справяне

Какво се случва, когато положителна емоция като надеждата се превърне в проблем? Надеждата е вяра, че ни очаква нещо хубаво, че събитията ще се развият добре или че можем да се справим в дадена ситуация. Тази вяра обаче невинаги отговаря на реалността. Какви са последиците, когато желанието ни за положителна развръзка, успех и светло бъдеще се окаже нереалистично?

Много често храним такава фалшива надежда, когато опитваме да се променим. Полагаме усилия да се усъвършенстваме, а претърпяваме провал след провал. Подвеждаме се от гръмките реклами, които обещават да отслабнем значително само за броени дни, от обещанията за бързо забогатяване или завидни резултати след няколкодневни тренировки. Очакванията ни са изкривени, защото си представяме, че всичко е възможно, при това в най-кратки срокове. Накратко, можем да получим всичко бързо и без труд. Рано или късно се сблъскваме с действителността и осъзнаваме, че сме живели в заблуда.

Зад тази наша надежда стоят оптимизмът и чувството за контрол, които неусетно ни карат да добием прекалена увереност. Заради нестабилните основи, на които се крепи надеждата, рано или късно претърпяваме провал. И всичко се повтаря. Изкривеното схващане, че този път ще е различно, въпреки доказателствата от миналото. Нереалистична е представата ни за това колко усилия би ни струвала и колко бързо би настъпила промяната. Заблудата успява да си проправи път и да се вкорени в съзнанието ни. Резултатът е повторение на едни и същи грешки. Така попадаме в света на фалшивите надежди.

Поставяне на по-реалистични цели

Справянето със синдрома на фалшивата надежда (СФН) всъщност не е толкова сложно. За да се научим да разграничаваме осъществимото от невъзможното, първо трябва да разберем защо вярваме в постигането на нереалистични цели и незабавни резултати. Какво и как ни подтиква да вярваме в нещо, което не е по силите ни? След като разгадаем механизма, е добре да не го забравяме. Както и никога да не забравяме провалите от миналото. Така правим първата крачка към истинската промяна, към живот без фалшиви надежди и очаквания.

Следващата не по-малко важна крачка е да започнем да си поставяме по-реалистични цели. Ето три начина, по които можем да се научим да го правим.

Усредняване на времето и усилията, нужни на останалите да постигнат същата цел

Каквато и да е целта ни – отслабване, образование, спестяване на средства, натрупване на мускулна маса и т.н., най-важното е да се огледаме и да си дадем ясна сметка колко време и усилия, средно, отнемат същите тези цели на хората около нас. Също така е добре да анализираме какви резултати постигат те, въз основа на отделеното време и положения от тях труд.

Първият признак, че сме станали жертва на синдрома на фалшивата надежда (СФН) е, че се възприемаме като различни от повечето хора. Ако се опитаме да усредним времето, труда и постигнатия краен резултат още в началото, ще ни бъде по-лесно да извървим целия път, без да се откажем.

Да вземем за пример хранителните режими за отслабване. Ако средното тегло, което човек губи на седмица, без значение какъв режим спазва, е 900 г, то би било много по-разумно да заложим на тези 900 г, вместо на мечтаните от нас, но нереалистични 4 кг. Не си ли поставим реалистична цел, сме обречени на провал.

Микроцели по пътя

Доказано е, че малките цели повишават мотивацията и увеличават шанса за успех. Защо се получава така? Те ни помагат да се фокусираме върху постижимото в краткосрочен план и ангажират съзнанието ни, докато постепенно се приближаваме към крайната си цел.

Нека отново разгледаме примера с отслабването. Приемът на един литър вода в следващите два часа, консумацията на салатата за 20, а не за 5 минути, десетминутната разходка в обедната почивка са все микроцели, които привличат вниманието ни и в същото време ни носят чувство за удовлетвореност.

>>> Навиците, които заздравяват психиката и увеличават чувството за щастие и благополучие

Преразглеждане на целите и постигнатите резултати

Освен поставянето на реалистични дългосрочни цели и микроцели, е важно периодично да анализираме постигнатото и да коригираме поведението и стъпките, ако се налага. Възможно е стратегията, подходът и поставеният краен срок в даден момент да се окажат не съвсем адекватни. Променяйки ги, повишаваме и своята устойчивост. Гъвкавото мислене всъщност е от първостепенно значение по пътя към успеха.

Как да помогнем на близък, който страда от синдром на фалшивата надежда?

Нашите близки и приятели също могат да попаднат в капана на нереалистичните очаквания. Ако искаме да ги спасим от него, експертите препоръчват да ги поставим в ситуация на конфликт, но не с нас, а със собственото им мислене.

Ако решим да убеждаваме човека отсреща, че представите му за бъдещето или за неговите способности за справяне с проблем са изкривени, най-вероятно той ще откаже да ни слуша и няма да разбере какво искаме до му кажем. Много по-добър ефект би имало да демонстрираме противоречията и да дадем примери за реалистично поставени цели. Така събеседникът ни би бил по-склонен да преосмисли начина си на действие и да промени нагласите си.

Да си представим, че наш приятел е прекъснал обучението си в университета. Сега иска да продължи и си е поставил за цел да вземе изпитите за две години в една, тъй като смята, че има нужните знания и умения. Наясно сме, че това е нереалистично, но той е убеден, че ще се справи. Уверява ни, че е усвоил скоростно четене и няма да има проблеми. Как да постъпим?

1. Не бива да подминаваме ентусиазма му. Той трябва да знае, че разбираме вълнението му. Нашата цел не е да го обезсърчим, а да му помогнем да канализира своята енергия и да го насочи в правилната посока.

2. Добре би било да му покажем кои са слабите страни в плана му и къде се крият противоречията. Както споменахме и по-горе, задачата ни е да го конфронтираме със собствените му намерения и представи. Можем да му припомним как, преди да прекъсне обучението си, не е успявал да се подготви за изпитите си за една година и затова се е отказал. Възможно е да забравя също така, че има планирано пътуване точно по средата на семестъра, което означава двуседмично отсъствие. Ако пък тъкмо е бил назначен на работа на пълен работен ден, някой би трябвало да му покаже, че няма да може да я съвместява с лекциите в университета. Синдромът на фалшивата надежда сякаш заслепява човека и не му позволява да види всички аспекти от дадения казус. Ние можем да изиграем ролята на приятеля, която ще му помогне да прогледне отново.

3. Накрая можем да му дадем примери за успехи, които е постигнал по различен начин. Например, когато е разпределял изпитите си равномерно във времето, е получавал отлични оценки. Важното е да използваме примери от неговия личен живот, за да го накараме да се замисли дали наистина е прав.

Когато човек се изправи срещу собствените си мисли и вярвания и осъзнае, че са погрешни, той израства емоционално и интелектуално. Помъдряването е процес, неразривно свързан с вътрешните ни сблъсъци. А крайният резултат винаги е положителен – реалистични очаквания и надежда.