Теории и примери за детското развитие — част 3

Теория на привързаността на Боулби

Налице са много изследвания върху социалното развитие на децата. Джон Боулби предлага една от най-ранните теории за социалното развитие. Той вярва, че ранните взаимоотношения с обгрижващите го възрастни играят важна роля в развитието на детето и продължават да оказват влияние върху социалните взаимоотношения през целия му живот.

Теорията на привързаността на Боулби предполага, че децата се раждат с вродена нужда от привързаност. Привъзраностите спомагат за оцеляването, като гарантират, че детето ще получава грижи и защита. Освен това тези привързаности се характеризират с ясни поведенчески и мотивационни модели. С други думи, както децата, така и лицата, които се грижат за тях, се ангажират с поведение, предназначено да осигури близост. Децата се стремят да останат близо и свързани с обгрижващите ги, които на свой ред осигуряват сигурно убежище и база за изследване.

Изследователите разширяват първоначалната работа на Боулби и предполагат съществуването на редица различни стилове на привързаност. Децата, които получават последователна подкрепа и грижи, са по-склонни да развият сигурен (здрав) стил на привързване, докато тези, които получават по-малко надеждна грижа, могат да развият амбивалентен, избягващ или неорганизиран (несигурен) стил.

Теорията за социалното учене на Бандура

Теорията за социалното учене се основава на работата на психолога Алберт Бандура. Той вярва, че процесът на кондициониране и подкрепление не може да обясни достатъчно пълно човешкото учене. Например как може процесът на кондициониране да отчете ученето, което не е подкрепено чрез класическо или оперантно кондициониране?

Според теорията за социалното учене дадено поведение може да се научи и чрез наблюдение и моделиране. Чрез наблюдаване на действията на другите, включително родители и връстници, децата развиват нови умения и придобиват нова информация.

Теорията за детското развитие на Бандура предполага, че наблюдението играе критична роля в ученето, но това наблюдение не е задължително да бъде под формата на гледане на жив модел. Вместо това хората могат да научат дадено поведение чрез вербални инструкции, както и чрез наблюдение на реални или измислени символи, показващи това поведение в книги или филми.

Социокултурната теория на Виготски

Друг психолог, на име Лев Виготски, предлага теоретична теория за ученето, която е наистина влиятелна, особено в областта на образованието. Подобно на Пиаже, Виготски вярва, че децата се учат чрез действие и практически преживявания. Неговата социокултурна теория предполага още, че родителите, полагащите грижи възрастни, връстниците и културата като цяло са отговорни за развитието на по-висшите функции.

Според Виготски ученето е процес на социална интериоризация. Чрез взаимодействието с другите наученото се интегрира в разбирането на индивида за света. Тази теория за детското развитие въвежда още концепцията за „зоната на проксимално/най-близко/ развитие”, или разликата между това, което човек може да направи с чужда помощ и това, което може да направи сам. С помощта на по-осведомените хората успяват постепенно да усвояват и увеличават своите умения и обхват на разбиране.