Не съм съвсем щастлив - дали съм нормален?

Твърде често си представяме пътя към удовлетворението от живота изцяло като процес на съгласуване с външния свят. И то по такъв начин, че това съгласуване да предизвиква у нас нищо друго, освен позитивни емоции. Голяма част от това очакване идва от посланието, което културата някак ни налага, - че сме се провалили като човешки същества, ако не сме непрекъснато щастливи.

Инплицитното послание в основата на пазарния капитализъм е, че ние задължително трябва (!) да сме щастливи, а ако не сме, то значи нещо не ни е наред. Последното значи, че имаме проблем, който трябва (!) да бъде решен. Съответно съществува нещо, което може да реши този проблем, и то може да бъде закупено. Психотерапията, здраво свързана с пазарната икономика, нерядко действа по точно такъв начин.

Разбира се, ние дълбоко вярваме в стойността на психотерапията. И все пак психотерапевтичният процес (или всяко начинание, предприето с надеждата да се живее по-добре) не бива да се бърка с усилията да се живее изцяло в единия край на спектъра на човешките емоционални преживявания.

Като човешки същества ние по дефиниция участваме в един безкраен танц, съставен от приятни и неприятни моменти, приятни и неприятни емоции. Ето защо има много малко неща, които можем да направим, за да променим това. Да, чрез психотерапия и други лечебни процеси можем да се откъснем от хроничните усещания, можем да се противопоставим на срама, можем да култивираме добрина, можем да лекуваме травма, можем да живеем по-автентично и т.н.. Но важно е да знаем, че винаги ще се връщаме в границите на човешкия ум и тяло, които граници ще съдържат в себе си неприятни и трудни моменти, до и може би дори по време на сетния ни дъх.

Разбира се, можем да заседнем в тъмния край на спектъра и да се окажем твърде далеч от радостта, любовта, ангажираността и смисъла. Тогава добрата психотерапия може да бъде изключително полезна и да ни помогне да преминем през това, което ни държи заклещени в болката. И все пак, дори веднъж измъкнали се от нея, ние оставаме човешки същества, които ще продължават да търпят изпитания и да се сблъскват с всичко, което произлиза от последното.

Идеята е наистина простичка - ние винаги ще имаме както позитивни, така и негативни чувства. Не можем да избягаме от реалностите, характерни за временния характер на нещата. Не можем да избегнем загубата. Не можем да избягаме от факта, че голяма част от света предизвиква тъга, гняв, страх, че да бъдем напълно живи, означава да изпитваме цялата гама от човешки емоции.

Изумително е колко често хората чувстват срам от тъгата, объркването и страха си. Кога преживявания, които са толкова неразривно човешки, са започнали да се разглеждат като нещо толкова нередно?

Ако пълният спектър от преживявания е неизбежен, то пламенната надежда за всички нас е, че ние можем да култивираме най-полезните качества, с които да ги посрещнем: смелост, почтеност, честност, осведоменост, мъдрост, достойнство, приемане, състрадание към другите и себе си. Нали?