Защо връзката ни с починал близък продължава и след смъртта му

Мислите и спомените ни помагат да поддържаме връзката с човек, който сме обичали, но вече не е сред нас. Желанието ни да го запазим жив в съзнанието си е водено от болезненото разминаване между реалността и всичко преживяно с него в миналото.

Също като Поларис, Северната звезда, която се намира на точно определено място в небето и служи като надежден ориентир за навигаторите, взаимоотношенията ни с хората са като котва или фар в морето, който не ни позволява да се изгубим насред всички промени в живота ни.

Осъзнаването, че наш любим човек вече го няма, е в синхрон с празнотата, която изпитваме отвътре. Неговата липса ни определя като личности. Загубата принуждава нашето Аз да съществува по различен начин, далече от познатото му до този момент. Дългата ни връзка с починалия обаче може да го запази жив поне в съзнанието ни.

Връзката с починалия ни помага да преживеем по-лесно загубата му

Споделяйки живота си с някого, ние трупаме спомени и създаваме мечти. Имаме очаквания. Трудно приемаме смъртта му, защото тя не е част от бъдещето ни заедно. По своята същност връзката ни с покойника, която продължава след смъртта му, представлява ментална рамка или схема, която обединява в себе си спомените ни за живота с него, преди да го загубим, спомените непосредствено след това и преживяванията ни в момента. Затова за нас е толкова важно да поддържаме връзката с починалия, под каквато и да било форма. По този начин по-лесно се справяме и с болката, която ни носи разминаването между реалността днес и спомените от миналото.

>>> Продължителната скръб вече е призната официално за психично разстройство

Знаците, които ни носят утеха

Мислите и спомените ни са брънката, която ни свързва с човека, въпреки че него вече го няма. Някои от нас търсят знаци, че той е наблизо – в цъфналата точно на годишнината от смъртта му орхидея или в птичката, която пърха около прозореца всеки ден. Други пък предпочитат да общуват с него, когато са сами. За целта те се отдават на фантазии, молитви, специални ритуали или просто разговарят. Има хора, които си създават „олтар“ – маса с подредени на нея лични вещи на покойника. Така твърдят, че почитат паметта му. Случва се скърбящият да пожелае да слуша любимата му музика, защото вярва, че така „прекарва време с него“. Различни са начините за всеки от нас да почувства предишната близост с починал любим човек.

Как интерпретираме нова информация?

Вероятно в опитите ни да намерим смисъл в скръбта, ние някак пренебрегваме процесите, които протичат напълно органично и по естествен път в човешкия мозък и паметта. Например, когато трябва да запаметим нова информация, ние я интерпретираме по начин, който да ни позволи да я свържем с нещо, което вече сме преживели и знаем. Преодоляването на бездната между спомените за покойника и реалността без него, тук и сега, се постига чрез изграждането на трайна връзка.

Смъртта слага край на живота, но не и на самата връзка. Поддържането й жива има и здравословен аспект. Въпреки това е възможно някои хора да се срамуват, че общуват с починалия и да го пазят в тайна.

Учим се от починалия, дори когато него вече го няма - как

Често близките водят монолози, като си представят, че този, когото са загубили, може да ги чуе или да им помогне. Ако сме научили много от него, докато е бил жив, можем да продължим да се учим чрез спомените си и чрез предположенията как би постъпил в дадена ситуация. В ситуации, когато се чувстваме уязвими, мисълта за починалия би могла да ни даде надежда или усещане за сигурност и стабилност. Разбира се, няма как да знаем дали той наистина е някъде около нас, но всъщност има ли значение?

Някои вярвания, свързани с нашата култура, религия и средата, в която живеем, също влияят на мислите ни. Ето защо начинът, по който мозъкът ни възприема дадена ситуация, определя как ще реагираме. Ако например вярваме, че починалите бдят над нас, ще приемаме разочарованията като неизбежна и нужна част от живота, което ще ни направи по-устойчиви.

Учените все още не са намерили отговор на въпроса кои хора се нуждаят най-много от поддържането на връзката с вече починал човек. Смята се, че тези, които изграждат здрави отношения с околните приживе, но не умеят да осмислят загубата им, изпитват най-силен стрес и това ги принуждава да продължат да общуват под някаква форма с покойника.

Скръбта и деструктивното поведение като начин за справяне с болката

Има случаи, когато опитите на скърбящия да се свърже с покойника и да се върне назад към спомените за него будят тревожност или го тласкат към деструктивни форми на поведение, сред които злоупотреба с алкохол. Макар да звучи парадоксално, някои изследвания сочат, че идентичността на хората, които са загубили брачния си партньор след дълъг съвместен живот, се е сляла до такава степен с тази на починалия, че преживяват смъртта му по-леко.

Всяка загуба има смисъл

В миналото учените смятаха, че близките на покойника не бива да приемат реалността и е по-добре да преразгледат минали събития, настъпили приблизително по същото време, да се фокусират върху спомените си и да не мислят толкова често за него. За щастие, съвременните проучвания върху скръбта и живота на опечалените препоръчват да се потърси смисъл в загубата и да се отдели време за самоанализ. По този начин ще поддържаме дълго време живи спомените за любимия човек, който вече не е с нас.