Продължителната скръб вече е призната официално за психично разстройство

Продължителната скръб бе призната официално за психично разстройство в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства. Години наред в научните среди се води спор дали скръбта трябва да се лекува, но пандемията от COVID-19, която причини смъртта на много хора, показа, че дългото страдание на близките изисква медицинска намеса.

Какво представлява продължителната скръб?

Скръбта е естествена човешка реакция на загубата на любим човек. В повечето случаи тя ни връхлита на вълни, често предизвикани от спомените, свързани с него, поради което годишнините и празниците са особено голямо изпитание. 

Въпреки че повечето от нас са съкрушени след смъртта на приятел или роднина, с времето се научаваме да живеем с мисълта, че него вече го няма. Намираме нови начини да обичаме и да работим, без да забравяме случилото се.

При някои хора обаче в продължение на дълъг период от време скръбта остава така интензивна и изтощителна, каквато е била в началото. Именно това наричаме продължителна скръб.

Продължителната скръб може да наруши баланса в живота на човек. При децата и подрастващите тя се появява в рамките на 6 месеца след загубата на близък, а при възрастните – не по-късно от година след това, обясняват експерти от Американската психологическа асоциация (АПА). Обикновено опечаленият изпитва силна тъга или не спира да мисли за починалия. Реакцията му е толкова крайна, че е обсебен от мисълта за загубата в продължение на поне един месец.

Симптоми на продължителна скръб

Продължителната скръб причинява силен стрес и създава проблеми както в личния живот, така и в работата. Други симптоми на психичното разстройство са:

• разрив в усещането за идентичност (когато човек чувства, че е загубил част от себе си);
• неспособност да повярва, че това се е случило наистина;
• избягване на всичко, което по някакъв начин му напомня, че неговият близък вече го няма;
• непоносима емоционална болка;
• дълбока самота;
• емоционално вцепенение или загуба на смисъл в живота.

Вивиан Пендър, президент на АПА, споделя: „Повече от 675 000 души загубиха живота си заради коронавируса. Това със сигурност увеличава и броя на хората, които страдат от продължителна скръб.“

Новината, че продължителната скръб вече е вписана в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства означава, че клиничните специалисти могат да изискват от застрахователните компании да покриват разходи по лечението й. Към настоящия момент се провеждат клинични изпитания с лекарството „Налтрексон“, използвано при лечение на зависимости, като не е изключено да бъдат тествани и други медикаменти.

„За“ и „Против“ официалното признаване на продължителната скръб

Сол Левин, медицински директор на АПА, добавя: „Регистрирането на продължителната скръб като официално психично разстройство ще помогне на хората да разберат каква е разликата между нея и другата, нормална скръб, която изпитваме, когато загубим някого. Днес, в условията на пандемия, е особено важно да бъдем информирани.“

Според някои критици обаче въведената промяна в статута на психичното разстройство ще доведе до фалшиви положителни резултати и ще подтикне фармацевтичните компании да произвеждат лекарства, внушавайки на хората, че без тях не могат да се справят с мъката от загубата.

Джоан Качиаторе, доцент по социални дейности в държавния университет в Аризона, е категорична: „Не съм съгласна скръбта да бъде квалифицирана като психично заболяване. Когато някой „експерт“ ни каже, че имаме психичен проблем, ние се чувстваме уязвими и съкрушени. Спираме да вярваме на себе си и на емоциите, които бушуват в нас. Според мен този ход е много опасен и ограничен, без да взема под внимание дългосрочните последици.“

Други експерти се надяват, че, след като диагнозата вече е официална, ще могат да помогнат на много хора, които са се откъснали от обществото заради смъртта на близък човек. Пол Апелбаум, председател на комисията, която отговаря за промените в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства, добавя: „Има вдовици, които се обличат в черно до края на живота си, които спират да общуват с околните и прекарват дните си само с мисълта за любимия. Има родители, които никога не преодоляват загубата на детето си.“

Вероятно за много от нас мъката е част от живота на човека и съответно не се налага да бъде лекувана. Не можем обаче да отречем, че пандемията задълбочи проблема и превърна скръбта в болестно състояние.

Без значение дали продължителната скръб е официално призната, или не, препоръката на д-р Пендър е общовалидна и гласи: „Ако наскоро сте загубили близък, най-важното е да се наблюдавате. Да изпитвате мъка е напълно нормално, но не и когато ви завладее изцяло, не ви позволява да извършвате ежедневните си дейности и ви откъсне от света. Ако сте в това състояние в продължение на месеци, потърсете помощ.“