Самоомраза при тийнейджъра – начини за разпознаване и справяне

Акценти

При силно чувствителните хора омразата към самия себе си може да се появи в ранна възраст и да формира в тях погрешна представа, че притежават твърде много недостатъци.

Психиатърът д-р Блейз Агире е тесен специалист по въпросите на омразата към самия себе си, но не защото самият той я е изпитвал, а защото десетилетия наред е работил с подрастващи, които, по негови думи, все по-често са обзети от това чувство.

Макар че тийнейджърският период е истинско предизвикателство, специалистът твърди, че не само натискът от обществото го превръща в такова. Ранните преживявания и стилът на родителство също влияят на емоционалното здраве и оформят представата за себе си.

Той все пак подчертава, че родителите могат да предпазят децата си поне частично от самоомразата, а за децата е напълно възможно да започнат да се ценят и обичат.

Една от доказалите се терапии е диалектичната поведенческа терапия, която Агире провежда най-често. Той признава, че с нейна помощ е спасил живота на много млади хора.

Екип на CNN провежда интервю с него, в което той разказва какво точно представлява самоомразата и защо възприятието за самия себе си играе толкова съществена роля при общуването с околните.

> Какво представлява самоомразата

> Причини за самоомразата

> Има ли връзка между негативното чувство и съвременните технологии

> Различава ли се самоомразата от депресията

> Помага ли медикаментозното лечение на хора, които се ненавиждат

> Терапия за пациенти, които изпитват омраза към себе си

Какво представлява самоомразата?

Няма човек, който да не е бил разочарован от себе си или неудовлетворен от живота си. Нормално е да бъдем самокритични при определени обстоятелства. Това е неизменна част от личните ни преживявания.

Но ако от най-ранна възраст родителите ни казват, че не сме достатъчно добри, че сме неспособни или недостойни, какво би могло да се случи? Може да не са го казвали директно, но да са ни го внушавали. Много са факторите, които могат да ни накарат да се мразим. Ако човек има затруднения в ученето, физическо увреждане или пък страда от психично разстройство, е напълно възможно да се чувства непълноценен. Той може би си мисли: „Не съм достатъчно бърз. Не съм достатъчно красив. Не съм достатъчно силен.“

Има много фактори, които могат да повлияят пагубно на самооценката ни. Ако обаче нагласата, че не сме достатъчни, се затвърди и превърне в неизменна част от представата ни за самите себе си, е много по-лесно да започнем да се мразим. Когато това се случи, всичко се променя. Самоомразата започва да определя решенията, които взимаме, типа работа, за която кандидатстваме, училищата, в които учим, романтичните партньори, които избираме. Тук вече става въпрос за чувство, което е част от нас – самоомразата.

Какво отключва самоомраза?

Питали са ме дали има биологична причина за нея. Мога да кажа със сигурност, че почти всички хора, които съм срещал и знам, че са мразели себе си, са много чувствителни. Техните емоционални реакции на не толкова важни събития или случки са ярки и бурни. За тях е характерно, че са склонни да възприемат заобикалящия ги свят негативно. Често негативната представа за света се преплита в негативна представа и за тях самите.

Нито един от пациентите ми не е споделил, че е започнал да се ненавижда на по-късен етап от живота си, като възрастен. Обикновено чувството се заражда в детската градина или в началните класове. Много от хората са млади жени, претърпели физическо или сексуално насилие. Не са малко и онези, които дълго време са били тормозени и заплашвани, без да получат подкрепа от никого. Тъй като не са имали избор и никой не им е показал другата гледна точка, те съвсем естествено са стигнали до заключението, че има нещо нередно в тях. С други думи, внушението на другите се превръща в самовнушение. Ако например повтаряте на едно малко дете, че 1+1 = 3, е напълно логично в края на учебната година, когато трябва да реши задачата, да напише 3, а не 2.

Посланието, което стига до тях, било то съзнателно или пък не, е, че не са достойни за нищо и заслужават единствено самокритика. Веднъж превърнала се във вътрешна нагласа, тази мисъл ще е в основата на всеки техен избор.

» Омраза към себе си – какви са причините за нея и как можете да я преборите

Задълбочават ли модерните технологии чувството на самоомраза?

Големите компании се научиха как да използват технологиите, за да подхранват това чувство. Посланията са ясни:

• Не си достатъчно висок.
• Не си достатъчно хубав.
• Кожата ти не е достатъчно гладка и сияйна.
• Не си достатъчно слаб.
• Не си достатъчно мускулест.
• Не си достатъчно умен.

Целта е да накарат потребителя да си купи даден продукт, за да бъде по-добър, по-умен, по-мускулест, по-слаб, което е проблем. Трябва да обръщаме внимание на посланието, което отправяме към младите. Не бива да им казваме или намекваме, че, ако направят ето това, ще бъдат по-добра версия на себе си.

Различава ли се самоомразата от депресията?

Депресираният човек може да е много разочарован от живота си, докато е в депресивен епизод. Той би си казал: „Мразя живота си в момента.“ или пък „Мразя, че не мога да стана от леглото и да отида на работа. Тук не говорим за самоомраза, а за омраза към ефекта от депресията, от последиците, които тя носи, както и към обстоятелствата.

Хората, които се мразят, не могат да се избавят от чувството дори когато са подложени на лечение за депресия. Работил съм с пациенти с хранителни разстройства. Голяма част от тях са перфекционисти и се ненавиждат, защото смятат, че са твърде слаби, твърде дебели или с неподходяща фигура. Когато обаче те страдат и от самоомраза, лечението на хранителното разстройство не променя начина, по който се виждат.

Има случаи, когато лечението на психично нарушение дава резултат и след това човек се чувства по-щастлив и удовлетворен. При хората, които изпитват самоомраза, лечението не влияе на самооценката им.

» 6 важни неща, които децата имат нужда да получат от родителите си

Помагат ли медикаментите на хора, които се мразят?

Повечето от пациентите ми, които изпитват самоомраза, пият много и най-различни лекарства. Учудвам се как организмът им не е съсипан от толкова медикаменти. Според мен те сменят психиатрите непрекъснато, с едничката надежда да намерят лек за емоционалната си болка. Просто искат тя да изчезне.

Проблемът с психофармакологията е, че притъпява болката и неприятните усещания. Ако те боли зъб и аз ти давам постоянно обезболяващи лекарства, за да се почувстваш по-добре, може да ти навредя, защото не лекувам инфекцията, заради която те боли. Същото е и с чувствата. Няма хапче срещу самоомразата.

Има ли ефективно лечение за хора, които ненавиждат себе си, и какво е то?

Като начало е добре ние, психиатрите, да задаваме правилните въпроси. Стандартният въпросник обхваща теми като въображаеми гласове, хранителни навици, навици за сън, самогрижа, тонус и чувство за вина. Никой обаче не засяга темата за самоомразата, защото самите пациенти не говорят за нея. Тя се е превърнала в част от тях. Хората знаят, че я изпитват, но не я възприемат като нещо, от което могат да се разграничат и дистанцират.

Можем да помогнем на хората като им предложим инструменти за справяне с нея. Лично аз използвам метода на диалектичната поведенческа терапия, когато при мен дойде човек със саморазрушително поведение, склонен към самонараняване. Този вид терапия е насочен към развиване на самоосъзнатостта, междуличностната ефективност, регулацията на емоциите и устойчивостта на стрес.

Много родители споделят, че след края на терапията децата им си тръгват с нови умения, които преди не са притежавали. Забелязал съм, че за малките пациенти диалектичната поведенческа терапия е особено подходяща, тъй като наученото по време на нея е напълно приложимо в живота. Тя им помага да овладеят мислите за самоубийство, намалява случаите на самонараняване и ги учи да се справят по-ефективно със стреса.

Какво могат да направят родителите на деца, които изпитват самоомраза?

Валидирането на чувствата на детето е от първостепенно значение. Когато то се чувства зле, най-доброто, което родителят може да направи, е да слуша, без да утешава. Думи като „Страхотен си. Имаш много приятели. Всичко ще бъде наред“ не помагат. Достатъчно е просто да го изслушате, докато то разказва колко му е трудно и колко болка изпитва.

Когато приключи, го попитайте: „Правя ли аз нещо, което те кара да се чувстваш така? Разкажи ми по-подробно.“ Целта е да останете с него, без да опитвате да разрешите проблема, поне докато не се увери, че го слушате внимателно. Твърде чувствителните деца се нуждаят от емоционална сигурност. Когато им я осигурите, ще им бъде по-лесно да открият в себе си и нещо хубаво.