Съблечи я тая твоята душа. С колко парцали, виж, си я навлякъл!

"Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал "себе си" . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога "сменят патроните". "Бронират вратите си". Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.

Та, вече си вътре. Свикна с тъмното и хаоса. И със задуха също. Но ти е горещо. Събличай се. Ти си сам. Направи си стриптийз. Съблечи я тая твоята душа. С колко парцали, виж, си я навлякъл. Започни от отеснелите и протрити дънки с марка "Очаквания". Яко си ги петносал обаче. И кърпил… Махни им колана. Място за повече дупки на него няма. Разкопчай тая риза, някога бяла, сега тъмно сива, на карирана гордост. Овехтяла и демодирана е. Сваляй я. А и явно все си я изпирал с черните си дънки. Същите, които събу преди малко… Човече, гордост не се пере с очаквания. Едното – избелява, другото – потъмнява. Защо си още с тези овехтели обувки, с които вървиш към другите? Кой ще те допусне в себе си, поемайки риска да "изцапаш" "входа му". Явно през доста кал си минал, за да получиш ключ за нечие сърце… Личи си. Хвърляй обувките и чорапите. И този потник на изтъняла надежда… Сваляй! Скъсан е. Обърни се. Зад теб има огледало. Позволи сега на душата ти да се огледа. О, я стига цинизъм. Достатъчно цинична е гледката в момента. И хич не ме пращай по дяволите с тая моята "душа". Вижте се сега. Ти с твоята душа в огледалото. Почти голи сте. А около вас е хаос. И мръсотия. Но поне не ви е горещо. Нямате вече гордост, очаквания, конформизъм и скъсана надежда. Но пък така като гледам, имате "мазоли, рани още кървящи, незаличими белези, обриви от алергия към гнили думи и дела"… Тялото на душата ти е като карта на живота ти. Тук-там долини, тук-там върхове, тук-там селища с по няколко читави жители, тук-там пресушени рекички и едно тъжно мъртво море, в което дори не можеш да се удавиш… И какво правим сега? Душата ти е гола. А вътре в теб е задух и хаос. Имаш вариант. Изхвърляш всичко старо. Около теб и върху теб. Гориш го. То не ти е нужно. А пък душата ти заслужава хубаво жилище. Да бе, пич (мацко). Ти си временна квартира за душата си. А тя е гола и уязвима. Наемът й е твърде висок за условията, които й предлагаш. Не си й добър хазяин. Пък и все й набутваш някакви "съквартиранти". И вдигаш наема. А те унищожават и си отиват. Е, има и читави, които правят я "ремонт", я "освежаване" след другите, но пък за тея условия, които им предлагаш… Уморени от поправяне, и те си тръгват. И пак остава само твоята душа. Самичка. Гола. Наранена. Уязвима. Неглижирана. Душа в неравностойно положение. Но като вярно куче тя продължава "да си гони опашката" на мястото, което си й отредил. Тъпо, а?

О, вече започна да чистиш. Чудесно! Сега направи по едно силно кафе и покани душата си за компания. Я, тъпо ти е, че нищо не знаеш за нея. Ми, питай я бе, човек. Я, тя била интересна. И готина. И забавна. И мъдра. Сега разбра ли кой ключ е важният?

Кафето ухае на начало и близост. Проветряваш себе си. И се подреждаш. Мислиш да облечеш в по-цветни и нови дрехи. Душата си. Давай. И да не пазиш десетки ненужни ключове? Недей. Този, който те иска в живота си, няма да заключва врата за теб.

Пусни музиката. И излез. Извън себе си. Светлината ще те ослепи. Отвори й да влезе. У теб. На светло се чисти по-добре…

Светлината задава правилните въпроси. Мракът – отговаря. Затова понякога Животът… гаси лампите."

Спри музиката. И влез. Вътре в себе си и ТИ!