Уроци, които няма да научим в училище — част 3

Нека си го кажем направо - самото живеене си е сложна работа. Да, ние хората сме на върха на еволюционната стълбица, но думата "човек" често се използва като синоним на смъртен, грешен, повреден.

Може да се окаже, че грешим най-много, когато виждаме нещата по свой начин. Парадоксално, нали? Нужно е да възприемаме света такъв, какъвто е, но поради собствените си перспективи и чувства, често ограничени или изкривени, филтрираме житейския си опит.

Разбира се, ако сме съзнателни или имаме късмета да живеем достатъчно дълго (или и двете), се научаваме да овладяваме някои от вродените си и придобити изкривявания. Дори и късно усвоени, подобни умения са не по-малко ценни, въпреки че често ни се иска да сме ги имали от самото начало. В този дух, информацията по-долу съдържа мъдрост, произлизаща от дълбоки психологически истини.

Ето какво обикновено не научаваме в училище ...

Да се самомотивираме, когато не ни е интересно

Спомняте ли си как Том Сойър успява да накара приятелите си да боядисат бялата ограда на леля му? Той прави работата да изглежда толкова забавна, че те дори започват да плащат, за да я вършат. Вътрешният подтик, който малките деца притежават – онова, което ги кара да желаят това, което правят – не от необходимост, а от чист интерес – се нарича "вътрешна мотивация". Това е златният стандарт на подбудите.

Но когато нашият интерес или усилията ни за мотивирано боядисване на оградата спадне, ние се насилваме да направим онова, което трябва да направим. Парите едва ли биха могли да бъдат универсален мотиватор; попитайте всеки, който страда от прегаряне на работа и той ще ви го каже. Връзката между компенсацията и мотивацията е сложна, но проучванията показват, че парите често ограбват задоволството, превръщайки някога забавните дейности в задачи. Парите не купуват ангажираност.

Обличането в думи върху лист хартия на представата, че скучната работа ще завърши с успех (например повишение или вдигане на заплатата) или визуализирането на триумфа с всички негови подробности доказано активира регионите за награда в мозъка. Някои хора могат да се самостимулират само с мисли за конкуренцията: Те превръщат задачата в надпревара, представяйки си как противникът успява. Вътрешният разговор във второ лице, или "треньорът в главата ни", също има своя стойност: "Можеш да го победиш, Жоро!". Някои проучвания откриват, че фразата е още по-силна, формулирана като въпрос: "Можеш ли да го победиш, Жоро?" Идеята е да преобърнем задачата в интересно предизвикателство, което в най-добрия случай ще се превърне във вътрешна мотивация.

Но за мнозина от нас най-полезното умение е да се поддържаме дейни, а за това трябва да разчитаме на навика. Ние се събуждаме в 6:00 ч., за да тренираме, не от страст, а по навик. Невинаги се захващаме се с нещо, защото е занимателно, а защото е рутинно. Казваме си "само 20 минути и ще премина към нещо друго". После, по-често, магическият импулс поема щафетата. Не става дума за награда-наказание. Става въпрос за инатливата решителност да предприемем стъпка, след това друга и трета, докато не свикнем с темпото.

Понякога удоволствието е в процеса. Хората, които знаят как да се вдъхновяват – вместо да чакат вдъхновението да ги осени – свързват дори най-тежките задачи с по-голяма цел. За изпълнението на най-малко вдъхновяващите елементи в списъка със задачи, те поставят микро цели: Например, 20 минути, които да им донесат усещане за напредък и инерция. Те се научават да ценят последователността от стъпки, а не единствено триумфалния резултат.

Как да оставаме съсредоточени в целта си в този разсеян свят

Както Марк Твен казва: "Двата най-важни дни в живота ни са денят, в който се раждаме, и денят, в който открием причината за това."

Целта, обаче, зависи от саморегулирането, способността да се противопоставяме на импулсите в услуга на дългосрочните цели. За съжаление, цяло едно поколение е погълнато от Фейбък и други медии, които подкопават саморегулирането, коментира Лари Розен, професор в Калифорнийския университет и съавтор на The Distracted Brain.

Възрастните не са по-малко податливи на ритъма на обратната връзка, който прави смартфоните толкова привлекателни. "Може да жадувате за големи идеи, но ако вниманието ви непрекъснато се изтласква, те няма да дойдат. Не остава време за асимилирането на нещата на по-дълбоко ниво", казва Розен. Нито време, добавя той, за креативно мечтаене, защото мозъкът ни често е свръхстимулиран.

Розен установява, че учениците имат способността да се съсредоточават върху важна задача само за около две до четири минути, преди да проверяват социалните мрежи (при възрастните нещата не стоят много по-добре), и може да им отнеме до 20 минути, за да се върнат към задачата. Колкото повече часове прекарват младежите в социалните мрежи, толкова по-ниска е техния среден успех. Дори еднократна проверка на профила по време на изпълнение на задача, която изисква фокус, прогнозира по-нисък краен резултат.

Отвъд лайковете и звуковите известия, които активират центъра за награда в мозъка ни, стои още по-силен мотив за непрекъснатите проверки на телефона, открива Розен: Те намаляват натрапчивото безпокойство от липсата на информация. Традиционните начини за освобождаване на мозъка от натрапчив коловоз включват – 10-минутни разходки из природата, упражнения, медитация, душове – и те все още работят. Розен препоръчва почивки от по 30 минути за всяко едно от горните, особено, когато ни е нужен фокус.

Практиката може да насърчи развитието на контрол върху изпълнението. Отдръпването от малкия екран може да ни пренасочи към по-голямата картина.

Да толерираме неяснотата

Никога няма да разберем точно какво пропускаме. Не можем да знаем със сигурност какво мисли другата страна по време на преговори или какво наистина си мисли отсрещния за нас. Никога няма да разберем дали решенията, които вземаме днес, са най-добрите, или какво ще жертваме с този ход – и къде ще ни отведе той.

Нещо повече, скоростта, с която се случват събитията днес все повече налага вземането на решения при отсъствието на окончателна информация. Никога няма да знаем всичко за партньора си. Освен, че е сигурна храна за нашето безпокойство, несигурността е част от живота.

Толерантността към неяснотата идва за сметка на яснотата. Но наградите са големи. Ние сме по-способни да сменяме темпото, да експериментираме, да сме гъвкави, да приемаме нова информация, която в противен случай бихме отхвърлили, и да оставяме ситуацията да се развие, преди да се намесим. Ние сме по-способни да се справяме с риска и да взимаме решения, без да се заблуждаваме, че знаем всичко. В крайна сметка, ние сме по-малко тревожни. Тоталната сигурност в най-добрия случай е илюзия.

Най-ефективните стратегии за повишаване на комфорта пред лицето на несигурността (особено когато трябва да се вземе решение) ни карат да погледнем отвъд тук и сега. Накарайте някой, който прави прибързано решение да обясни или да опише последиците на хартия и желанието му за ясна развръзка ще се изпари.

В крайна сметка осъзнаваме, че яснотата се развива най-добре с течение на времето. Може би това обяснява констатацията, че толерантността към неяснотата се увеличава след четенето на фантастиката. Фантастичните истории ни изтръгват от настоящия момент, както и от собствените ни умове и мисли. Писателката Маргарет Драбъл има право, когато казва: "Когато нищо не е сигурно, всичко е възможно."

По статията работи: Елиза Трайкова

Източник: verywellmind.com

Снимка: lifehacker.com