Ролята на гените и възпитанието за формирането на личността

През 2009 г. Абделмалек Бейаут е осъден на девет години затвор в град Триест, Италия, след като намушква с нож и убива мъж, който му се е подиграл на улицата. С цел да намали присъдата, адвокатът му се позовава на необичаен правен аргумент. Той твърди, че в ДНК на клиента му е открит така наречения „войнски ген“ – мутация, която от десетилетия учените свързват с агресивното поведение. Обжалването е успешно и убиецът излежава не девет, а осем години.

От 90-те години насам учените се натъкват на все повече доказателства за връзка между насилието и вариант на гена monoamine oxidase A, или MAOA.

“Първоначално хората са си мислели, че поведението е обусловено от няколко гени с много силен ефект. С времето обаче стана ясно, че всъщност гените са доста повече“, пояснява асистентът по психиатрия от Университетския медицински център в Амстердам Айсу Окбей.

През последните 15 години бяха разкрити нови аспекти, които допълниха представата за влиянието на гените върху действията на човека. Дори особености, които се смятаха до голяма степен за наследствени, като например ръстът, се оказаха свързани с генома.

Към 2026-а година изследователите са напът да открият нови методи за провеждане на мащабни генетични проучвания върху ролята на гените при формиране на човешката природа и поведение.

Гените или средата – кое определя в какво ще се превърнем

Въпросът "nature or nurture" (природата или възпитанието) е повдигнат за първи път от откривателя на евгениката Франсис Галтън, който през 1875 г. създава нов метод за изследване чертите на близнаци. Около 20-тата година на миналия век други учени надграждат неговата теория, сравнявайки еднояйчни близнаци, които споделят на 100% своята ДНК, с двуяйчни, при които общата ДНК е едва 50%.

Петфакторен модел на личността

Изследователите се обединяват около идеята, че личността е изградена от пет компонента (фактора) и това са отзивчивост/ насоченост към другите, съзнателност, екстровертност, невротизъм и креативност/ готовност да експериментира. Повечето проучвания върху близнаци имат за цел да покажат дали тези пет компонента се предават генетично или не.

Задълбочен метаанализ от 2015 г. на повече от 2500 изследвания на близнаци в периода 1958 г. - 2012 г., разкрива, че, макар еднояйчните близнаци да споделят много общи черти, те все пак се и различават. Учените обобщават, че 47% от различията всъщност се дължат на гените. Останалите 53% са резултат от влиянието на заобикалящата среда.

Близнаците Джим

През 1979 г. американският психолог Томас Бучард изследва близнаци, разделени още при раждането им. Той открива, че приликите в характерите, навиците и начина им на живота са поразителни, въпреки че не са отгледани заедно.

Двамата братя по случайност са кръстени от своите осиновители с едно и също име – Джим. Те се срещат за първи път, когато са на 39 години. Оказва се, че и двамата са се женили два пъти. И на двамата първите съпруги са се казвали Линда, а вторите – Бети. Всеки от тях е имал куче, което е кръстил Тои, и всеки има по един син, който е кръстил Джеймс Алънс.

Според критици обаче подобни съвпадения могат да се открият и сред хора, които нямат родствена връзка, ако събраната информация за тях е достатъчно подробна и изчерпателна.

Ролята на наследствеността

Човешкият геном е необятен и твърде сложен за разгадаване. Той съдържа 23 хромозоми с близо 20 хиляди гени. Те от своя страна са разделени на три милиарда „базови двойки“ - най-малката градивна единица на генома.

Всички хора споделят 99,9% от ДНК, което означава, че различията помежду ни се крият в останалия 0,1%. Това сякаш улеснява задачата на генетиците, но само на пръв поглед. Истината е, че този 0,1% обхваща няколко милиона базови двойки, които трябва да бъдат проучени. Въпреки напредъка в генетиката и улеснения достъп до генетични данни днес, откриването на първопричината за различията между нас, хората, се оказва много тежка задача.

Все пак през последните 15 години се наблюдава засилен научен интерес към ролята на генома при оформянето на личността. Първите такива изследвания са противоречиви и посочват различни ДНК варианти, които може би влияят на личността. Не е изненадващо, че резултатите са разнопосочни, тъй като човешките черти са „полигенни“, тоест обхващат много различни генетични варианти, всеки от който оказва своя малък ефект върху целия геном.

Но дори когато се комбинират множество различни ДНК варианти, ефектът им върху личността остава слаб. Според последните изчисления наследствеността при петте личностни компонента е между 9% и 18%, или значително по-малко от това, което твърди Томас Бучард в изследването върху близнаците Джим.

Ролята на възпитанието и заобикалящата среда при формирането на личността

Ако ролята на природата е незначителна, то голяма част от чертите на характера и поведението ни би трябвало да се формират от средата, в която живеем – възпитанието, хората и житейските събития. За жалост, да се анализира тази връзка, също се оказва огромно предизвикателство.

След като учените твърдят, че личността се променя във времето, то е нормално да предположим, че печалба от лотарията или ампутация на крайник би довела до голяма трансформация. Всъщност едно житейско събитие, колкото и ключово да е то, не може да ни промени особено. Специалистите са на мнение, че възпитанието и социалните ни взаимодействия с околните също не влияят значително на характера и поведението. Да, възможно е например бракът да ни направи малко по-изолирани, а раждането на дете – не толкова екстровертни, но нито едно от двете няма силата да ни преобрази.

Някои видове травма в детството биха могли да отключат психопатология, да нарушат когнитивните функции на жертвата на по-късен етап от живота й, както и да засилят невротизма. Ако обаче травмиращото събитие е настъпило в зряла възраст, последиците биха били много по-леки.

Теорията, че човек израства духовно и личностно благодарение на травмите се наложи през последните години и десетилетия, но „травмата не ни прави това, което сме“, отбелязва професорът по психология Брент Робъртс.

Фетално програмиране

Според някои проучвания стресът по време на бременност определя темперамента на бебето – феномен, който учените наричат фетално програмиране. Изследване от 2022 г. разкрива, че на тримесечна възраст бебетата на жени, които през бременността си са били подложени на силен стрес, изпитват по-често страх и тъга. Една от възможните причини за това е епигенетичният механизъм, който се свързва с промени в генната експресия, а не в самата ДНК.

Заключението на изследователите е, че личностните различия се дължат не само на ефекта от редица различни генетични варианти, но и на ефекта от различни условия на заобикалящата среда. Всяко житейско събитие оставя своя отпечатък, който се наслагва върху останалите и така влияе върху човешкия характер.

Напредък в областта на генетиката

Колкото и сложен да е анализът на гените, свързаните с тях проучвания стават все повече и все по-задълбочени, тъй като в тях се включват стотици хиляди, а понякога дори милиони доброволци. „Генетичните варианти са много, но всеки от тях, по отделно, оказва слаб ефект върху формирането на личността. Единственият начин да забележим този ефект и да го изчислим е като анализираме генотиповете на наистина голям брой хора“, пояснява ас. Айсу Окбей.

Проведени през последното десетилетия изследвания разкриха стотици ДНК варианти, които в някаква степен определят петте компонента на личността. Даниъл Леви от университета в Йейл подчертава, че основната задача на учените е да изследват геномите на възможно най-много хора, за да открият още гени и да надградят онова, което вече е известно.

Генът CRHR1 и връзката му с депресията

Проучването на Леви например сочи, че генът CRHR1, който отговаря за реакцията на тялото при стрес, е тясно свързан с невротизма на тъканите в нервната система. По-рано CRHR1 се свързваше и с някои психични разстройства като депресия, тревожност и обсесивно-компулсивно разстройство, при които невротизмът е силно изразен.

Неизвестните са много, дори в добре изследвани области на поведенческата генетика, каквато е връзката между насилието и така наречения войнски ген. Проучванията разкриват, че в някои групи от мъже наличието на модифициращи гени (гени модификатори) и конкретни рискови фактори в околната среда могат да увеличат риска от агресивно поведение в определени ситуации. Засега обаче надеждни доказателства няма.

Усилията на изследователите да обяснят човешкото поведение с набор от гени или няколко житейски събития все още не дават резултат. Оказва се, че човекът е устроен много по-сложно, отколкото сме предполагали.