Уязвимостта е ключът към пълноценните отношения с партньора

Много често децата променят поведението си така, че да отговорят на очакванията на родителите и да избегнат критики. Години по-късно те разбират, че стремежът им да се впишат и оцелеят в семейната среда, ги е превърнал във възрастни, неспособни да изградят пълноценни отношения с околните. За да се справят с проблема, на вече порасналите момичета и момчета ще се наложи да озаптят вътрешното си дете, което се е научило подсъзнателно да се адаптира в различни трудни ситуации.

Как ни саботира приспособяващото се вътрешно дете?

Обикновено думата „адаптивен“ има положителен смисъл. Не и тук. Когато едно дете се адаптира към живота в семейството, то несъзнателно чувства необходимост да се адаптира и към понякога маладаптивното поведение на родителите си.

Адаптацията към даден модел на поведение в детството на по-късен етап подтиква вече зрелия индивид да избере точно обратния модел в общуването си с околните. Например, ако в миналото родителите са прекрачвали личните му граници непрекъснато, той ще се превърне в дистанциран възрастен, защото изпитва силна нужда да отстоява правата си и да запази своята автономност. Обратно, ако майката и/ или бащата са го пренебрегвали, инстинктивната му реакция след години би била да търси човек, към който да се „прикрепи“, тоест поведението му било по-скоро обсебващо.

>>> Как детската емоционална травма влияе на отношенията ни като възрастни

Родителят като модел за подражание

Родителят е ролеви модел за детето си. Напълно човешко е инстинктивно да проектираме начина, по който са се отнасяли към нас, върху общуването с нашите близки, особено с интимните ни партньори. Натрапващите се родители, които не уважават личното пространство, превръщат детето си в обсебващ възрастен. Майките и бащите, пренебрегвали нуждите на отрочето си в миналото, го превръщат в родител, който също не умее да удовлетворява потребностите на своя син или дъщеря. Способността на детето да се адаптира в даден момент му пречи да живее пълноценно и разкрива дисфункционалните елементи в неговото възпитание.

Не нараненото, а винаги приспособяващото се вътрешно дете е пречка в отношенията ни

Терънс Рийл работи като семеен терапевт над 25 години, като отделя особено голямо внимание на връзката между приспособяването на детето към дисфункционалния метод на възпитание и качеството на отношенията му години по-късно.

Основният принцип, залегнал в последната му книга “Us: Getting Past You and Me to Build a More Loving Relationship”, е, че не нараненото вътрешно дете, а добре приспособяващото се всъщност играе негативна роля в по-нататъшния му живот.

Ето един от примерите за реактивно поведение, който авторът дава в книгата си: „Майката на Том не е уважавала неговите лични граници и непрекъснато се е натрапвала. Днес той се е превърнал в мъж, който е издигнал дебели и високи стени около себе си, именно за да се защити от подобни набези.Той не обича да се натрапва като нея, дори напротив. Държи се отчуждено и хладно с партньора и децата си.
Джейни е живяла с родители, които са били дистанцирани. Днес тя е нуждаеща се и силно тревожна млада жена, способна да задуши с присъствието си всеки свой партньор.“

>>> Травмата от емоционалното пренебрегване в детството

Вътрешно дете, приспособяващо се дете и мъдър възрастен – какви са разликите?

„Вътрешното дете“ представлява онази част от човешката ни същност, която по някакъв начин е била наранена в миналото, най-често от член на семейството. В самото начало то е невинно и добронамерено, но впоследствие е принудено да започне да уважава всичко, което е смятало за неудобно, неприятно и недопустимо. Любопитството, желанието да експериментира, спонтанността, игривостта и откритостта остават на заден план, а понякога дори биват погребани. За да избегне критиката на своите родители, която за вътрешното дете е форма на травмиращо отхвърляне и му причинява силен стрес, съвсем несъзнателно то търси начини да се промени и адаптира.

Приспособяването е свързано с една голяма саможертва – на собствената ни природа. Поради тази причина терапевтите смятат, че трябва да излекуваме и възстановим целостта на вътрешното си дете, което може да се постигне, като заглушим гласа на другото – научило се да се адаптира към всякакви условия. Травмата, която преживява невинното вътрешно дете, възпрепятства нормалното ни развитие.

Хладнокръвието и търпението на „мъдрия възрастен“

Освен вътрешното и супер адаптивното дете, Рийл описва още един аспект на човешката същност – „мъдрият възрастен“. С негова помощ можем да потиснем адаптивното дете и да ограничим властта, която то упражнява над нараненото вътрешно дете.

В най-добрия случай, когато „мъдрият възрастен“ поеме щафетата, той внимателно и търпеливо ще изтласка приспособяващото се дете и ще даде възможност на другото – емоционално и все още не научило се да се приспособява, да се интегрира с него.

Доскоро повечето специалисти по психично здраве съветваха емоционалното Аз да бъде заместено от по-логичното, но все по-често се изтъква и противоположната хипотеза, че, изоставяйки спонтанното и радостно Аз, не бихме могли да изпитаме безусловна любов и самоприемане.

Терънс Рийл отъждествява ограничаващото адаптивно дете в човека с черно-бяло мислене, перфекционизъм, безмилостни обвинения, твърда и абсолютна позиция по различни въпроси, арогантност и скованост, а мъдрия възрастен – с нюансирано мислене, реализъм, способност да прощава, скромност и гъвкавост.

Когато „Ние“ замени „Аз“ и „Ти“

За да постигнем хармония и интимност с партньора, трябва да заменим „Аз“ и „Ти“, които са имали защитна функция и са ни предпазвали от нови травми, с „Ние“. Разрушаването на стените изисква кураж, устойчивост и търпение в моментите, когато реактивното дете се опита да се намеси. Тогава „мъдрият възрастен“ се налага да запази самообладание.

Деактивиране на защитните механизми, за да се постигне интимност

Необходимо е да деактивираме механизмите, които ни защитават и да освободим силното чувство за уязвимост от детството. Тези чувства отключват реакцията бий се-бягай-замръзни, която унищожава интимността между нас и партньора. Единственият начин да бъде съживена е да отслабим защитата и да позволим на скромността и откритостта на мъдрото пораснало Аз да поеме контрол над ситуацията.

Човекът е социално животно и като такова копнее за интимност. Ако обаче в ранна възраст той е бил принуден да повярва, че подобна близост крие твърде големи рискове, е напълно възможно несъзнателно да издигне защитна стена и да се дистанцира от партньора си. Накратко, за да постигне отново интимност, той следва да се адаптира за пореден път, но, прилагайки не толкова ограничаващи свободата му методи. Един от начините е да се потърси симбиоза между опита и знанията, натрупани към днешна дата, и силните детски инстинкти. Така ще се запазят близки отношения с партньора, а и с вътрешното Аз.

В книгата си Рийл пише още: „Приспособяващото се дете вътре в нас иска да е право, иска да контролира нещата, иска да намира външна изява, без да бъде ограничавано…“

Първата крачка към разрешаването на конфликта между невинното дете, маладаптивното дете и логичното, мъдро Аз е мъдрото Аз да пребори маладаптивното.

>>> 8 характеристики на авторитарното родителство

Визуализация на адаптивното дете

Нека визуализираме проблема. В скута си държим тревожно и реактивно дете. Прегръщаме го с порасналите си вече ръцe. Утешаваме го, че ние можем да се справим много по-добре със ситуацията, която го е накарала да изгради защитни механизми. Повтаряме му, че ще го пазим и няма да позволим да го наранят и му казваме, че може да се отпусне и да ни остави ние да контролираме ситуацията.

Тук е точният момент да се научим да усещаме кога сме на път да приложим някоя от маладаптивните стратегии на винаги приспособяващото се дете. Нужно е да развием комуникативни умения и да започнем да слушаме, като проявяваме съчувствие. Все качества, които нашето адаптивно вътрешно дете не е успяло да придобие преди години. И тъй като все още няма да сме намерили зоната си на комфорт, ще се чувстваме много уязвими. Парадоксът се крие в това, че тази уязвимост ще ни направи по-силни.

Откритостта и рискът да разголим себе си ще вдъхнат живот и на отношенията ни с партньора. Разделящите ни доскоро „Аз“ и „Ти“ ще се превърнат в едно щастливо „Ние“.