На какво се дължи навикът да се самообвиняваме и самокритикуваме и как да се справим – част 1
Няма съмнение, че голяма част от емоционалната и психологическата зрялост включват поемането на отговорност – както за нашите действия, така и за думите, които казваме. При здрави диадични (диада – двойка) взаимоотношения, всеки следва да носи отговорност за поведението си, но и да има възможност да поправи своите грешки и да си възвърне доверието, ако то е било нарушено в някакъв момент.
Здравата отговорност включва учене от нашите грешки. Но при хората, израснали в семейства, в които любовта е отсъствала, били са жертви на вербална злоупотреба или на физическо насилие, често липсва здравословна отговорност – на нейно място трайно са се настанили самообвинението и самокритиката.
Това, което усложнява проблема, е, че този тип поведение е несъзнателно, то е в настройките по подразбиране – те са възприети в детството като начин да се справим или да оцелеем и са пренесени в зрелостта. Разбира се, можем да ги поправим, но е необходимо на първо място да ги осъзнаем.
Защо сме склонни към самообвинения и самокритика
Навикът да се самообвиняваме често е интернализация на детския опит. Това особено важи за случаите, в които човек е израснал в семейство с високи изисквания - домакинство, в което сякаш всичко е перфектно, с родител (или родители) които се нуждаят от изкупителна жертва, когато нещата не се получават според идеалните им представи. Според психолозите е много удобно хората да си имат изкупителна жертва, някой, който да поема цялата вина за това, че животът не върви толкова гладко, колкото им се иска. Така например, всичко би било толкова спокойно, ако детето спре да тича и да събаря предмети из цялата къща, или пък ако започне да получава добри оценки, спре да се кара с останалите деца… И разбира се, когато тези неща бъдат повторени отново и отново на детето, то много скоро ще повярва, че всичко е по негова вина и това ще се превърне в общ принцип, който ще важи в абсолютно всяка една ситуация в неговия живот.
От друга страна, ако сте били жертва на подигравки от страна на други деца и по някакъв начин сте успели да се самоубедите, че заслужавате тези подигравки, тоест поемате вината, че носите в себе си причината другите да ви се подиграват, вие ще пренесете това несъзнателно и автоматично поемане на отговорност и в зряла възраст. Като възрастни вие ще бъдете заклещени в невъзможността да казвате „не”, в страха, че ако не правите това, което другите искат от вас, взаимоотношенията ви с околните ще пострадат сериозно. В ситуации на спорове и конфликти вие ще се опитате да поправите нещата с мисълта, че вината е ваша.
Самокритикуването е навик на ума, който отдава всяка грешка и провал на определени (лоши) черти на характера или личността ни, които не могат да бъдат променени, вместо да се опитаме трезво (влагайки по-малко личен контекст) да видим какво се е объркало и как можем да го поправим. Това е тясно свързано със самообвиненията и има своите корени в начина, по който сте били малтретирани в детството. Подлагането на постоянни критики е изградило у вас убеждението, че не сте достатъчно добри, че сте „дефектни”.
Самокритиката звучи така: "Не получих тази работа, защото интервюиращият просто е преценил, че не съм достатъчно компетентен” или "Връзката ми беше неуспешна, защото не съм достатъчно привлекателна и забавна”.
Самокритиката побеждава всички опити да направите живота си по-различен или по-добър и ви държи в психологически капан. За да го разрушите, трябва да започнете да се виждате в цялост, да се приемате такъв какъвто сте, да приемате както силните, така и слабите си страни.
Най-добрият начин да се освободите от навиците да се самообвинявате и самокритикувате, разбира се, е чрез терапия, но има и няколко техники за самопомощ, които можете да използвате.
По статията работи: Ина Фенерова
Източник: psychologytoday.com
Снимка: breakpoint.org
Още по темата:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА